Край Тихия океан

Калади извика годеницата си. После се сбогувахме с губернатора и се отправихме към вековната гора, последвани от верния сингалец. Той носеше карабината на англичанина с такова изражение, от което ясно си личеше голямото му желание да даде с нея някой и друг майсторски изстрел.

Най-много дивеч можеше да се намери близо до водата. Ето защо тръгнахме надолу покрай пресъхналото корито на реката, докато стигнахме мястото, където се вливаше в Кимбу-Ойя, а тя от своя страна имаше достатъчно вода. В резултат на това по бреговете й се срещаха далеч повече животни, отколкото по другите места, откъдето бяхме минали.

Предлагаше ни се възможност да стреляме кажи-речи всяка минута, ала предпочитахме да изчакаме, докато се натъкнехме на такъв дивеч, който си заслужаваше куршума. Така в продължение на около два часа ние навлизахме все по-навътре във все по-силно сгъстяващия се горски сумрак, докато накрая някъде встрани от нас неочаквано чухме тръбенето на слон.

— Чарли, това е някой тъскър, а може би дори да е и отшелник! — обади се Рафли.

Отшелници се наричат онези животни, които се избягват от събратята си заради злобния им характер и по тази причина те са осъдени на самотен живот..

— Ще се заемем ли с него?

— Естествено! Go on!

Запромъквахме се тихо между дърветата към мястото, откъдето непрестанно продължаваше да се носи тръбящият глас на слона. Несъмнено животното беше изпаднало в силна възбуда, за да издава толкова продължителен рев. Най-сетне се озовахме в непосредствена близост и веднага разбрахме каква бе причината за неговата възбуда. На хоризонталния клон на едно бананово дърво, плътно прилепен до него, се беше свил леопард, а отдолу стоеше стар мъжки слон и като не преставаше да тръби, се мъчеше с хобота си да достигне хищника.

— Чарли, заеми се с котката, а аз ще се заема със слона! — тихо ми каза Рафли. За да вземе това решение, англичанинът сигурно се бе почувствал силно привлечен от разкошните бивни на този тъскър.

Вдигнах пушката си и се прицелих. Изстрелът ми изтрещя. Леопардът трепна, лапите му се опитаха да обхванат по-здраво клона, при което ясно се чу как ноктите му се забиха в кората. Но после той се отпусна, по тялото му преминаха конвулсивни тръпки и животното падна на земята.

В същото време се разнесе и изстрелът на англичанина. Изненаданият слон бързо се обърна към нас. Куршумът се беше забил в главата му точно под ухото.

— Сър Джон, така не се стреля по слонове. Назад, иначе сме загубени! — подхвърлих аз.

Карабината на Рафли беше едноцевна, а втората цев на моята пушка беше заредена със сачми. На Калади не можех да се осланям. Ето защо, щом видях, че разгневеният тъскър се втурна към нас с високо вдигнат хобот, побягнах назад в гъсталака. Сър Джон последва примера ми, но все пак поне един от двама ни щеше да отиде на оня свят, ако верният сингалец беше някой страхливец. Той остана спокойно на мястото си и когато слонът се приближи толкова, че кажи-речи можеше да го докосне с ръка, натисна спусъка. Куршумът улучи съвсем точно областта на сърцето, ала не успя да проникне достатъчно дълбоко.

Яростта на животното, ранено на две места, не знаеше вече граници. То се втурна към Калади, за да го стъпче и после да го запокити с хобота си накъдето му видеха очите, но пъргавият сингалец захвърли пушката, бързо измъкна ножа си, изплъзна се от опитващия се да го сграбчи хобот, светкавично се озова при задните крака на слона и заби добре наточеното острие в задния от тях толкова дълбоко, че преряза сухожилието му.

— Ха-на! — прозвуча победоносният му вик. Бях потърсил закрила зад едно дърво и чевръсто бях заредил пушката си. Щом чух вика му, аз се показах иззад ствола и видях как животното, издавайки болезнени звуци, се придвижваше на трите си крака и въпреки всичко се опитваше да докопа сингалеца. Вдигнах пушката и се прицелих в онова място на главата, където започва хоботът. Натиснах леко спусъка и могъщото животно изведнъж се закова на място като ударено от гръм. Постоя така няколко секунди напълно неподвижно, а после започна да се олюлява и най-сетне с надалеч разнесъл се стон рухна на земята.

— Splendid!248 Това се казва изстрел! — извика Рафли. — Веднага се вижда, че вече си стрелял по такъв дивеч. Well, искаше ми се да си заслужа слоновата кост, но ето, че тя е твоя, както и леопардът.

— Че какво ли ще ги правя тези зъби? За Бога, вземи ги!

— Нямам такова намерение! Ловният трофей, който ще занеса у дома, трябва да е ударен от моя куршум. Одери кожата на котката! Слона ще покрием с клони и утре ще изпратим тук нашите хора. Напред! Аз също искам да застрелям нещо!

Направихме както предложи, а после, макар че беше вече доста късно, продължихме нашия лов.

Бяхме вървели покрай водата може би петнайсетина минути, когато, тъй като вървях начело, пръв зърнах отпечатъците на човешки крака, които, идвайки от брега, изчезваха в гората.

— Стой! Оттук са минали хора!

— Оттук? — попита Рафли.

— Да. Остани си на мястото, за да не заличиш дирята.

— Я преброй колко са били!

— Двама… трима… петима… шестима…