Той отправи поглед към кораба и застанал неподвижно, известно време мълчаливо наблюдава неговия ход. После скръцна със зъби и процеди:
— Да имах някой човек, който да може да управлява този параход! О, тогава, тогава, тогава!
— Какво би направил тогава? — попитах аз.
— Бих удушил всички хора, които се намират на него, и бих го откарал на Линг-тао при Тигровия мост. Такъв кораб би могъл да ни свърши много добра работа.
— Плени го тогава, ако можеш! Аз умея да се справям с такива машини.
— Ти… ти? Наистина ли? — попита той кажи-речи възторжено.
— Да.
— Би ли могъл да откараш тази яхта до Тигровия мост?
— С лекота.
— Тогава елате! Тя заобикаля острова и ми се струва, че ще спре при моя нос. С хитрост ще я накарам да остане там на котва и през нощта. Щом се стъмни, ще събера всички мои хора и ще се качим на борда.
Та-ки забърза към северозападния нос и ние го последвахме. Намиращите се там колиби бяха пълни с големи запаси от плодове и най-различни други стоки за търговия и размяна. След известно време яхтата се зададе покрай западния бряг и хвърли котва при носа.
— Параходът остава! — тържествено извика китаецът. — Ще тръгна към него с една лодка, за да им предложа плодове.
— Тогава вземи и мен! — подканих го аз.
— Тебе ли? Какво ще търсиш там?
— Трябва да огледам кораба. Трябва да видя и машината, за да разбера дали е от онези, с които умея да се оправям.
— Тогава ела! Това английско куче вероятно ще ни разреши да се качим на борда.
Занесоха два коша с плодове в една лодка. След това ние се качихме в нея и загребахме срещу прилива към яхтата. Щом се приближихме толкова, че можехме да се чуваме, лордът се наведе над релинга и извика:
— Лодка, ахой! Какво носите?
— Плодове — отвърна Та-ки, — плодове, пресни плодове срещу треската.
— Качете се с тях на борда!
Лицето на Рафли сияеше от удоволствие. Това не направи впечатление на китаеца. Той се зарадва на поканата и улови подхвърленото въже, за да завърже лодката. Кошовете бяха изтеглени с въжета, а после се качихме и ние. Лордът разумно отстъпи назад към средата на палубата. Китаецът го последва, за да поздрави най-учтиво и да му предложи плодовете си. Но как се изненада, когато Рафли изобщо не отвърна на поздрава му, а строго го попита:
— Ти се казваш Та-ки, нали?
— Да — учудено отговори великанът.
— И те наричат тсу?
— Тсу? — повтори китаецът, чието учудване бързо се превърна в смайване.
— Да, тсу. Така са се обръщали към теб на борда на „Хайанг-дзъ“. Или не е вярно?
— Не знам какво искаш да кажеш с това име „Хайанг-дзъ“.
— Тъй ли? Хмм! Тогава също не знаеш и кой е вашият Линг-тао?
— Не.
— И къде се намира Тигровия мост?
— Също. Не те разбирам. Какво искаш от мен. Защо ми казваш думи и имена, които не съм чувал? О… о… Квимбо!!!
„Добрият, красив, храбър“ кафър, който до този момент беше долу в трюма, се показа през люка. Той чу името си и видя китаеца. В следващия миг грабна един изпречил се на пътя му прът и кресна на негодника:
— Ето съм Та-ки, голям силен разбойник на Китай! А тук съм храбър Квимбо! Познава ти още Квимбо, а?
Великанът разбра, че се беше издал. Той изгуби присъствие на духа и остана с отворени уста и втренчен в кафъра поглед. А Квимбо се засмя и каза:
— Защо разчеква уста, а не говори? Квимбо теб цапне по глава, та уста се пак затвори.
Последва мощен удар с пръта по главата на китаеца и той се строполи на палубата като пън. Човекът, който беше искал да избие екипажа на яхтата, бе прострян от ръката на презирания от него кафър.
И така, великанът лежеше в безсъзнание в краката ни. Бях се приготвил за юмручен бой с него и макар че не се страхувах от силата му, все пак почувствах известно облекчение, когато го видях обезвреден по такъв начин.
— Thunder storm,266 ама че удар! — възкликна лордът. — Кой би очаквал подобно нещо от по-дребния Квимбо!
Кафърът чу думите и гордо попита:
— Що не очаква туй от Квимбо? Та Квимбо съм хубав, голям, храбър герой. Квимбо не страхува дори ако не тъй голям и висок, и широк кат’ китаец. Квимбо обича добър, мил Германия и за него избие всичко китаец и друг враг. Свършил Квимбо добре свой работа?
— Да, добре я свърши, но се надявам, че не си убил негодника. Наведох се, огледах Та-ки и уверих другите:
— Не е мъртъв и скоро ще се съвземе, ала седмици наред ще има на главата си значителна цицина.
— Няма да му навреди. Онзи, който получи по главата си удар с такъв прът, не бива да се учудва, ако след това главата му го боли и бучи дълго време. Да го вържем, за да не върши глупости, когато се съвземе!
Отнесоха китаеца при мачтата и там го вързаха така, че после да не може да помръдне. След това лордът нареди на щурмана:
— А сега вдигай котва! Пак поемаме към Каморта!
— Бих предложил да останем още Малко на котва — възразих му аз.
— Защо?
— Тук имам още работа.
— Каква?
— Китаецът разполага тук със свои хора, с които се канеше да нападне яхтата и да избие екипажа.
— Какво ни засяга това? Щом целта е постигната, нищо друго не искам да знам. А нали я постигнахме? Или може би не?