Край Тихия океан

Шествието се приближи до олтара, на който се изкачи жрецът Аноуи, за да започне речта си. Тогава Потомба ме остави сам и изчезна встрани между храсталаците. Промъкнах се колкото бе възможно по-напред сред клонаците, за да наблюдавам по-удобно целия терен под мен. Пред жреца бяха застанали Матемба и Парайма. Тамтамите и пищялките вдигаха невъобразим, изнервящ шум, който по един знак на жреца изведнъж престана. Речта му се състоеше от хули срещу християнството, за които страшно ми се искаше да му тегля един хубав бой. След тях последваха проклятия по адрес на ери, изменил на старата им религия, а най-накрая той посегна зад гърба си и от олтара взе няколко черепни кости и като протегна ръка към Матемба му каза:

— Сложи длан върху тези кости, останали от главите на твоите прадеди, и се закълни след въпроса ми: „Айта анай ое-а-фааруе и та ое ватрина?“21

Преди още Матемба да успее да изрече своето „Айта!“, Потомба се промъкна между насъбралата се тълпа и застана пред олтара.

— Поздравявам те, Аноуи, баща на моята жена! — започна той. — Докато не съм си бил у дома тя е дошла при теб и сега идвам, за да я взема и да я отведа вкъщи.

Настана мъртвешка тишина. С рязко движение жрецът протегна напред и двете си ръце, сякаш искаше да се защити.

— Това място е свято. Махни се от него и не ни се мяркай пред очите, изменнико!

Потомба остана напълно спокоен. Той сложи ръка върху рамото на Парайма и отвърна:

— Да, това място е свято, защото аз, християнинът, съм стъпил на него. Скоро ще си отида, но първо ми върни моята жена!

— Изчезвай, иначе смъртта ще те сграбчи!

— Смъртта ли? — усмихна се Потомба. — Нима ме сграбчи, когато ти ме преследваше, за да плячкосаш имуществото ми? И стотиците езичници, дето сте се събрали, няма да успеете да ме пратите на смърт. Вие можете да убивате само жени. Ето, тази кама е проляла кръвта на моята майка. Ти си я убил, Аноуи. Още днес ще платиш смъртта й със собствения си живот.

— Тогава ще умреш самият ти! — избухна Аноуи и посегна към него.

Потомба отстъпи крачка назад и извика силно, за да го чуят всички:

— Аз да умра, аз, който съм ери на Папеете? Аз съм под закрилата на моя Бог, но вие ще загинете така, както сега унищожавам вашите божества!

С един бърз скок той се качи на олтара. Грабна двата идола, направени от печена глина, й един подир друг ги запокити на земята с такава сила, че се пръснаха на парчета. После размаха своя крис високо над главата си и извика:

— И още днес ще си взема от вас моята жена!

От всички гърла се разнесе страхотен многогласен яростен рев. Тълпата се втурна към олтара, за да залови дръзкия човек, но той беше вече скочил на земята и с най-голямата възможна бързина се изкатери горе при мен. Беше цяло щастие, че никой от присъстващите не бе взел със себе си някакво оръжие на тази мирна церемония, иначе ери щеше да е загубен. Никой ли? Ами до самия олтар не беше ли застанал някакъв тип, който тъкмо в този момент опъваше тетивата на лъка си, а ей там отсреща под банановото дърво не стоеше ли и един друг също въоръжен с лък? И двамата се канеха да стрелят по Потомба. Лесно можеше да се предвиди, че щяха да го улучат. Трябваше да го предотвратя. Бързо вдигнах карабината „Хенри“, прицелих се и два пъти натиснах спусъка. И единият, и другият паднаха на земята.

Ето че най-сетне Потомба се озова при мен. Една част от преследвачите му с крясъци се катереше нагоре по склона, а други пък тичешком се втурнаха да обградят хълма от двете му страни.

— Сахиб, благодаря ти, че ми помогна. Стрелите щяха да ме улучат. А сега бързо към лодката! Добър ли си в тичането? — припряно ме попита той.

Не ми остана време да му отговоря. Всъщност никак не ми харесваше да хукна да бягам от тези хора, но знаех, че спасението ни зависи единствено от нашата бързина. Въпреки тежките си ботуши не изоставах от ери, който сигурно имаше много издръжливи бели дробове и чудесни мускули и жили, защото неприятелите му изостанаха далеч зад нас. Когато се добрахме до лодката, ни остана тъкмо толкова време, колкото да я блъснем във водата, да скочим в нея и да спечелим горе-долу прилична преднина, за да не могат да ни достигнат стрелите им.

Ето че в този миг полинезийците изскочиха от гъсталаците на брега и щом видяха, че сме на безопасно разстояние, заканително размахаха ръце във въздуха и закрещяха.

Ние хванахме двойните весла и загребахме срещу пасата към Таити. После, без да спираме там на брега, се оставихме на течението и на вятъра отново да ни отнесат до Аймео и слязохме на сушата при Алфареайта, едно малко селище, намиращо се точно срещу Папеете.

Там останахме да изчакаме скорошното падане на мрака. Потомба изобщо не говореше за намеренията си и тъй като сигурно неговото мълчание си имаше своите основания, не го наруших с нито един въпрос.