Край Тихия океан

Аз бях единственият пасажер на кораба, с когото иначе много мълчаливият капитан разговаряше. Струва ми се имах правото да се похваля, че съм спечелил симпатиите му и той наистина беше свикнал да се обръща за съвет към мен по-често, отколкото може да се очаква един моряк да се допитва до някой лаик. Ето защо екипажът изпитваше към мен известно уважение, от което в някои случаи имах немалка полза и не веднъж и дваж ми носеше дребни привилегии или улеснения.

— Изчисленията ми от преди малко съвпадат с вашите, сър — отговорих аз. — Вярно, никога не съм пътувал из тези райони, но предварително се осведомих много подробно за тях. Във всеки случай сигурно е едно — че се намираме на някой от островите Помоту, макар по формата си този остров да се отличава от тях.4

— Аз също никога не съм идвал по тези места — призна си капитанът. — А ще ми кажете ли как изглеждат островите Помоту?

— Образувани са от корали и най-често имат кръгла форма. Не се издигат кой знае колко над морската повърхност и в средата им почти винаги се намира едно малко езеро. Твърдата коралова основа обикновено е покрита с пласт плодородна хумусна почва. Този архипелаг е бил открит най-напред от испанеца Кирос през 1606 година и се състои от над шейсет островни групи.

— А какво разстояние има според вас оттук до Дружествените острови?

— Те са разположени в посока югоизток — северозапад между десетия и осемнайстия градус южна ширина и между двайсет и втория и тридесетия градус източна дължина. И така, ако първо се отправим на запад, а после завием на север, ще трябва да прекосим шестнайсет градуса, а ако решим да пресичаме меридианите и паралелите по диагонал в посока северозапад, ще трябва да преплаваме четиринайсет градуса.

При тези мои обяснения Робъртс ми хвърли кос поглед. Добрият капитан водеше отлично кораба си по обичайните и познати курсове, но изпаднеше ли в друго положение, изглежда, ставаше малко несигурен.

— Четиринайсет градуса? Ами че това е дълъг път и особено ако си заседнал нейде на сушата и под краката ти няма никакъв кораб — недоволно промърмори той.

— Хмм! Нали ви посъветвах да приберете възможно повече дървен материал, за да построите някакъв плавателен съд. Нали разполагаме с дърводелец, а и всички можем да помагаме. Ако не бяхме изпуснали шалупата, може би щяхме да направим нещо от нея, а и от спасителната лодка също. Ама вие решихте да спасявате товара и ето на че сега заседнахме тук на сухо, както сам се изразихте.

— Well,5 сър, така мислите вие — кисело отвърна той. — Но вие знаете, че в подобни случаи важи единствено мнението на капитана. Товарът ми е поверен и аз съм длъжен да се опитам да го спася.

Корабът и животът на неговите хора също му бяха поверени, а той имаше и задължението да помисли, че ако не се покажеше отнейде някакъв кораб, без плавателен съд ние бяхме направо загубени. Човешкият живот струва по-скъпо от всякакви пари и стоки. Но аз си замълчах, защото моето напомняне му беше развалило настроението, а, разбира се, нямах никакво намерение сериозно да го разсърдя и с лека ръка да изгубя благоволението му или пък даже да си навлека и неговата вражда.

— Хайде на храна! — заповяда в този момент кормчията и всички се примъкнаха по-наблизо, за да си похапнат с удоволствие гъста каша с грах и осолено месо. Не изпитвах особен апетит за тази доста груба моряшка храна и затова взех пушката си и тръгнах бавно да се разхождам по брега, където бях забелязал цели ята морски птици, които се срещат в голямо изобилие тук на островите Помату. И наистина, още след около четвърт час се завърнах с богата плячка и бях посрещнат с радостни възгласи. Тези птици не бяха наплашени от враждебното поведение на човека и затова сачмите ми покосиха много от тях. На бърза ръка ги оскубаха и изпекоха и бяха за нас нещо като чудесен десерт, който отново върна доброто настроение на капитана.

— Чарли, вие сте знаменит човек! — каза ми той. — Мога да насоча едно такова пушкало накъдето си искам, но съм убеден, че нищо няма да улуча. Виж, да въртя весло, това все още мога, ала да застрелям нещо за печене, хмм, туй е съвсем друго нещо. Чарли, я ми кажете дали тук отляво на борда или отдясно на борда е възможно да има хора?

— Мисля, че да.

— Ами от кой сорт са?

— Естествено малайци. Нали знаете, че много от островите Помату са обитаеми.

— Знам го, но важното за нас е дали нейде наблизо живеят хора.

— Възможно е. Мисля, че поне Хоулт и Милорадович са обитаеми, а нали вероятно се намираме между тях.

— А този народ опасен ли е?

— Най-често те са все още диваци и както съм чувал да разказват, сред тях имало дори людоеди.

— Страшно приятно, Чарли! Е, наистина, ние няма защо да се страхуваме от подобни хора, но… струва ми се, че изобщо не бихме могли да преговаряме с тях. Поне аз не знам сред нас да има човек, който да разбира езика им.

Кормчията пъхна огромно парче осолено месо между зъбите си и с ледено спокойствие каза:

— Аз го разбирам, кептън.

— Какво? Ти ли? Че къде си го научил?