Край Тихия океан

— Вятърът винаги ли духа както ни се иска? Моят баща е председател на провинциалните власти за държавни изпити. Той ще направи онова, което е добро и изгодно за теб. Довиждане, чакай ме да се върна!

— Дзинг-леао! — отговорих аз, като му подадох ръка. Фрик Търнърстик също му стисна десницата с думите:

— Довижданенг, старонг приятелюнг! Когатонг пак се върнешинг, ще си нинг добронг дошлунг!

Лодката, която отнесе младия мандарин, много скоро изчезна сред гъмжилото от другите плавателни съдове и ние се заехме да отваряме пакетите. Те съдържаха какви ли не лакирани изкусно изработени предмети, както и други стоки, които китайците наричат кутунг79 и още в самия Китай се купуват с доста пари, а в чужбина са много скъпи. Освен това за мен имаше дрехи, в които, за мое учудване, разпознах почти пълното облекло на мандарин — липсваше само шапката с копчето. Намерих също и една изкуствена плитка, която беше толкова дълга, че кажи-речи ми стигаше от главата до петите. Едва сега разбрах двусмислената усмивка на Конг-ни, когато говореше, че трябвало да си купя китайско облекло и плитка.

Веднага щом Търнърстик зърна този символ на Небесната империя, той се разсмя така, че по страните му потекоха сълзи.

— Незаменимо, Чарли! Плитка с такава дължина не е имал дори и някой пруски гренадир. Но я ми кажи, наистина ли мислиш да вземеш на буксир тази фамозна опашка?

— Естествено! Ако искам да мина за китаец ще трябва и да се обличам като такъв, нали?

— Well! Но ако тръгна с теб, май в крайна сметка ще трябва и аз да нося едно такова нещо, а?

— Разбира се! Когато Конг-ни е правил тези покупки, той все още не е знаел, че ще ме придружаваш, иначе навярно щеше да се погрижи по същия начин и за теб. Но нашата първа разходка ще направим с обичайното си облекло.

— Съгласен! Удобно ли ти е да тръгнем още утре рано сутринта?

— Нямам нищо против. Значи тази вечер няма да слизаме на сушата, за да станем навреме.

— Ще вземем ли и пушките си?

— За какво са ни?

— Няма ли да ловуваме?

— Тук няма животни за лов. В най-добрия случай можем да застреляме няколко патици, и то ако навлезем по-навътре в сушата. Но преди всичко друго ми се иска да разгледам Кантон. Все пак ще е уместно да вземем ножовете и револверите си, тъй като човек никога не знае какво може да му се случи в една чужда и непозната страна.

— Добре. Ще се въоръжа, макар да смятам, че не ни заплашва никаква опасност, тъй като и двамата владеем китайски.

— И аз мисля така, макар да се учудвам, че жителите на Хонконг говорят такъв китайски, от който колкото и да напрягаш сили и внимание пак почти нищо не можеш да разбереш.

— Навярно нагоре по реката положението ще стане по-добро.

След като си легнах, дълго време неспокойните ми мисли не ми дадоха възможност да заспя. Както изглеждаше подаръците на Конг-ни потвърждаваха сериозността на всичко, за което ми беше говорил. На пръв поглед моята кандидатура за присвояването на научна степен ми се струваше глупаво начинание, но при по-подробен и задълбочен размисъл все пак излизаше, че е съвсем сериозно нещо.