Краят на империята

— Всичко е съвсем просто — заговори. — Успяхме да се пресегнем в друга вселена — и да приберем доказателства за нейното устройство. Споменатият материал — в нашата вселена — ще се превърне в източник на неизчерпаема енергия. Дори само шепа от него, приятели, може да задоволи нуждите на цял един град и обитателите му за стотици години. — Фалзур се изкиска. Постепенно кикотът му прерасна в смях. Когато млъкна, в каютата се възцари тишина. — Толкова по въпроса за проклетия ви бонус.

Кеа имаше чувството, че постепенно започва да проумява за какво става въпрос. Енергия… гориво. За такива неща се водеха войни. Стотици хиляди бяха загинали край нефтените полета. Власт… оръжия. Не по-малко бяха жертвите край атомните реактори. Богатство. Истинско, невъобразимо по размери. Той огледа помещението. Сега вече виждаше, че и останалите са започнали да разбират. Дори най-нискочелата маймуна би разбрала. Кеа погледна към Мърф. Лицето му бе изопнато. Замечтано. И някак сериозно. Вазуван: кожата й бе по-бледа от обичайното. Рут: блеснали очи. Червеното езиче потрепва отвън. И той самият.

Жалко, че не можеше да се види в този момент.

— Уф… докторе… — запелтечи Мърф. — Как се нарича това… нещо?

— Добър въпрос, Мърф — кимна Фалзур. Кеа не можеше да му се сърди, задето звучи толкова педантично. — Това е противоположното на материята във вселената. Но не можем да го наречем антиматерия. Защото в тази вселена вече имаме антиматерия. Може би трябва да използваме нещо по-просто. — Той се обърна към Рут. — По-комерсиално. Нещо, което да е разбираемо дори за невежите. Такъв подход винаги е от полза, когато се срещаш с финансовите бордове.

— Щом не е антиматерия — заговори Рут, — значи е нова антиматерия. Да поставим ударението върху „нова“.

— Какво ще кажете за „Антиматерия Две“? — подхвърли Кеа.

— Харесва ми — рече Рут. — Простичко.

— Антиматерия Две… да. Това ще свърши работа. Много добре. Названието привлича внимание. — Фалзур изглеждаше доволен.

— Харесва ми, че може лесно да се съкращава — отбеляза Мърф. — АМ2. — Той нарисува символите във въздуха.

— Сигурен ли си в откритието си, докторе? — попита Вазуван. — Имаш ли доказателства?

Фалзур се надигна, обърна им гръб и се загледа в екрана.

— Сигурен съм. Напълно сигурен. И имам доказателство, но не е неоспоримо. А в такива неща, приятели, трябва да сме неоспорими. Инак… — Той се загледа към огъня на екрана. — Има хора, които биха убили за нещо подобно. Сигурно си давате сметка.

Фалзур ги изгледа бавно. Един по един. Сетне застана до Кеа. Ричардс мислеше за Баргета и за останалите прочути фамилии — за техните богатства. За възможностите, които биха видели в АМ2. Богати срещу бедни. Този човек имаше право. Ставаше дума за контрол. Кеа кимна. Вече знаеше. Както и останалите.

— Ако искаме да имаме права — законосъобразни, необорими права — върху нашето откритие — продължи Фалзур, — трябва да патентоваме доказателството си. С толкова непробиваем патент, че никой да не може да оспори правата ни.

— Как ще си осигурим доказателства, докторе? — попита Мърф.

Фалзур посочи екрана.

— Ще идем там и ще ги вземем — рече. — После ще се върнем.

Кеа не бе чувал толкова плътна тишина. Никакви спорове. Никакви разгорещени въпроси: Може ли да се направи?… Сигурен ли си?… Ами ако?… Всеки от тях водеше вътрешна борба. Всички знаеха отговора на Фалзур: да. Кеа преглътна и погледна към екрана. Лекият огнен дъждец му приличаше на примамлив женски образ.

Просто… трябваше да отиде там и да види.

И онзи припев: „… от което са сътворени мечтите…“

— Мисля, че трябва да го направим — рече той.

Това място бе като другите.

Но непознато.

То беше…

нищо.

Не ми харесва.

Защо?

Не зная.

По-студено ли е?

Не. Но ми е студено.

По-тъмно?

Не. Но не мога да… виждам.

Кое не е наред тогава?

Аз се…

изгубих.

Грубо завръщане в реалността. Те се спогледаха, объркани. Рут протегна ръка към Кеа. Фалзур я видя. В очите му блесна странна светлина. После екранът привлече вниманието им.

— От другата страна сме — рече той тихо.

Кеа вдигна глава. Сондата проблясваше зад кораба. Завесата от пламъчета бе зад тях.

Преминаха през съдбата.

— От другата страна на непоследователността — промърмори Мърф с хладен и професионален глас. — Само миг и…

— Проверка — намеси се с рязък глас Вазуван. — Координати… x три-нула-нула… курс…

— Половин тяга — прекъсна я Кеа. — Двигателят работи стабилно. Всички системи функционират нормално.

— Приемаме данни от външните сензори, докторе докладва Рут спокойно.

— Курс десен борд, девет-нула… Благодаря ти, Рут. Намалете сензорната активност… благодаря.

Фалзур плъзгаше пръсти по таблото.

— Мисля, че можем да се връщаме у дома, капитане — рече той официално.

Мърф също му кимна вдървено.

— Благодаря ви, докторе. Вазуван, въведете курс към базата. Прибираме се у дома.

То се появи на екрана като петънце, сияещо с цветовете/нецветовете на тази странна вселена.

Едно безкрайно петънце.

— Мърф! На единайсет часа!

— Какво, за Бога, е това?

— Не знам. Може би някоя малка луна?

— Не се заглеждай прекалено.

— Няма. Но може би трябва…