Краят на империята

Караулното. Последна размяна на команди. Смяната влиза вътре, следвана от дежурния офицер и началника на караула. Малко след това Килгър също влиза.

Тропот, подвиквания, шум от течаща вода, звън на прибрано в стелажа оръжие, поскърцване на легло, глъчка на млади мъже и жени, в миг на свобода след строево движение и досадно стърчене на пост.

Никой дори не забеляза облечения с камуфлажни дрехи мъж, който се шмугна през отворената врата и продължи по коридора. Коридорът завършваше с масивна врата, снабдена с още по-масивна брава. Масивна и старомодна. Отне му по-малко от минута да преодолее бравата и броени секунди, за да нагласи вратата така, че никой да не забележи. Вече беше вътре, в началото на спускащото се надолу стълбище.

Той си нахлузи обувките и заслиза бавно. Каменните стъпала бяха износени — сякаш поколения затворници и часовои бяха търкали тази via dolorosa.

Фенерчето му осветяваше близкия край на помещението. Точно както си го спомняше, макар паметта понякога да е толкова измамна. Но Мар и Сен се бяха заклели, че Аръндел е построен като точно копие на предишния. Вратата към голямата обща килия бе отворена — ето една ключалка, която няма да се наложи да отключва.

А сега… май това беше мястото в стената, през което се бе появил Стен.

Натисна и участъкът от стената се плъзна встрани.

Алекс пристъпи вътре.

Това беше „тайната“ на Аръндел, макар че не беше кой знае каква тайна. Стен я бе открил преди години, когато командваше охраната. Аръндел бе нашарен от скрити коридори. Те свързваха имперските покои със спалните и подземията и се отваряха на множество добре прикрити места. В едно друго време друг Император бе казал, че истинският замък трябва да има свои тайни проходи и коридори, ако не за друго, то за да задоволява романтичните импулси на владетеля.

А сега тези коридори щяха да са още една стъпка към премахването на Императора — ако, разбира се, Мар и Сен бяха прави.

Алекс се изкатери по тясната вита стълба, следвайки маршрута по запаметената карта на замъка. Надяваше се, че този коридор ще го отведе при редица спални.

Настроението му се промени отново. Имаше чувството, че някой го чака в края на пътя. А може би това бе само пристъп на клаустрофобия заради тоновете камък над него.

Нагоре. И нагоре.

На три пъти засича датчици и ги обезврежда. Движеше се безшумно и пъргаво като плъх в стената. Плъх, притиснат в каменната преграда, както би постъпил всеки опитен шпионин. Не само заради прикритието, а и понеже някои дъски скърцат…

Застоял въздух?

Не. Внезапен повей.

Алекс се огледа за вентилационна шахта. Нищо, освен сив синтетичен гранит. И все пак отнякъде определено идваше свеж въздух. Алекс коленичи и опря длан. Ето тук. Около тази плоча. Всъщност не беше плоча, а по-скоро капак. Най-вероятно се задействаше от натиск. Той извади метална монета от джоба си, пъхна я в процепа и я пусна.

Дзън… дзън… дзън…

Доста дълго падаше.

Вертикална шахта? Поколеба се дали да не я проучи, но се отказа. Може да е оборудвана със сензори.

Или дори да има охрана.

Килгър продължи нататък. Скоро коридорът се разшири, стана далеч по-просторен от тези, през които се промъкваше досега.

Вероятно това бе етажът, на който искаше да излезе, но държеше да е сигурен. И отново нещо започна да го гложди. Само етаж по-горе бяха личните покои на самия Император. И Императорът щеше да е в тях.

Освен ако не се крие някъде другаде — в бункер, един бог знае къде.

Според картата някъде тук трябваше да има арка.

Но арка не се виждаше.

Само глуха стена.

Алекс я докосна на няколко места, за да се увери, че няма таен вход. Не намери.

„Хм — рече си, — изглежда, момъкът не е построил всичко, както си беше преди. Параноично копеле.“

Не му оставаше друго, освен да се насочи към целта, за която жадуваше от самото начало.

Намери един от панелите — вероятно предназначен за наблюдение, — който се отваряше към главния коридор. Побутна го лекичко и… надзърна.

Двама войници от ВС стояха на пост пред двукрила врата. Мар и Сен му бяха казали, че целият етаж е бил демонтиран и построен наново.

Сега тук се помещаваше Пойндекс. Само на него бе позволено да е толкова близо до Императора.

Алекс се усмихна. Съвсем различна усмивка от онази, която трептеше на устните му, преди да влезе в замъка.

Този път това бе усмивка на лицето на тигър.

Пойндекс изруга тихо. Гневът остана стаен вътре в него, както всички останали чувства, които изпитваше. Излезе от програмата, която бе пуснал, и се върна в началото на файла.

Усещаше тъпа болка в главата. И сякаш някой бе хвърлил пясък в очите му.

Отдавна трябваше да е приключил работа и да си е легнал. Не беше твърде късно, но за двайсет и четири часа му се бе събрало освен разпределяне задачите за Вътрешна сигурност, да отговаря на постоянните повиквания на Императора и да подготвя тази нова мисия за унищожаването на планетите на всички бунтовнически светове.

Обмисляше отново и отново програмата на Вечния император за провеждане политика на терор.