Краят на империята

Стен притичваше, стиснал в ръка дистанционното на зарядите. Един тук… два тук… три тук… четири тук… пет тук… шест тук… седем заряда тук.

Един резервен.

Огън.

… Екранът му съобщи, че първият заряд е задействан, взривът, поставен в центъра за управление, на който Стен бе задал петнайсетминутно забавяне, докато се носеше към метеорната пробойна и своя кораб.

Експлозия — и роботизираните миньорски кораби, събиращи АМ2 някъде в далечината, щяха да преустановят дейността си. Но можеха да бъдат програмирани наново, стига да пожелае. По-късно.

Стен забоде пръсти в копчетата като пианист, подхващащ акордите на адския огън.

Седем снабдени с ядрени глави ракети „Гоблин XII“ излетяха от тръбите на такткораба и — игнорирайки смущенията на N-пространството, заливащи електронните им уреди — се насочиха право към императорския кораб родилка и гробница.

Корабът на Стен бе твърде близо, когато те попаднаха в целта.

Всички екрани угаснаха, преминаха на резервно захранване, угаснаха отново и после, вероятно защото бяха настроени да показват увеличен образ на N-пространството, продължиха да чернеят.

Най-сетне едно радарно изображение се пробуди и настрои образа на програмата за увеличаване.

Цветове/нецветове.

Нищо друго.

Сякаш огромният декахедрон никога не бе съществувал.

Вечният император беше изчезнал.

Стен остана дълго загледан в пустошта, може би съжаляваше за много неща, които така и не се бяха случили, или за да се увери, че вакуумът няма да приеме някаква форма.

Накрая се наведе над пулта.

Зададе обратен курс и премина на максимална тяга право към непоследователността.

И към дома.

Свърши се.

41.

Четири от екраните настояваха за незабавно внимание и най-висок приоритет. На други три примигваше „КРИТИЧНО СЪСТОЯНИЕ“, използвайки неговите лични кодове за достъп, които вероятно знаеха само Синд, Алекс и сър Еку.

И всички те, както и останалите комуникационни устройства вън от апартамента на Стен в замъка на Ото, искаха едно и също нещо — самия Стен. Да се покаже, да даде съвет, да направи прогноза, да нареди, да подскаже, да изпрати свои представители.

— Никой ли не иска да свърши нещо сам? — зачуди се Стен. — Все пак Императорът е мъртъв. Направете нещо бе, хора.

— Загиновите пак са неспокойни — включи се Алекс. — Пуснаха всеобща декларация за независимост и отказ от съюз с когото и да било. Пратили са ти копие от решението си. Там се казва горе-долу, че благодарят, но ще си останат в тяхната част на вселената, а другите да правят, к’вото щат.

— Това е като набрал зъб — обади се Ото. — Първо боли, после боли още повече, накрая пада.

Имаше само още две същества в помещението: Синд и Рюкор. Но трябваше да са много повече.

Мъртви: Махони, сър Еку. И други, разпръснати назад из смътните спомени на Стен, войници, цивилни, дори бандити и престъпници, загинали за маската на свободата, за която така и не бяха разбрали, че прикрива тирания.

Живи: Хайнис. Нейният мъж. Мар. Сен. Айда. Джемедар Манкаджири Гурунг и останалите гурки. И една жена от далечното минало на име Бет.

И също както в съзнанието на Стен, преди да влезе в непоследователността, бяха изникнали различни хора, така и тези сега бяха тук.

В очакване.

— Синд — рече Стен. — Какво ще направят борите?

— Вече не мога да говоря от тяхно име — отвърна Синд. — Сега ще пътувам. С един приятел. — Тя дари Стен с обещаваща усмивка. — Борите ще приемат оставката ми. Дори ако трябва да си пусна брада, за да я отрежа. — Тя кимна към помещението. — Предполагам, че Ото отново ще стане говорител, дори ако трябва да бъде призован официално.

— Може би — изръмжа Ото. — Но за кратко. Нагледах се на бавната смърт, наричана политика. Може би ще си построя кораб и ще се захвана с търговия. Възможностите са доста добри, когато имаме свобода вместо империя. Или пък ще ида да търся странни приятели като вас. Ромите — нали така се наричаха? Знаете ли, че от тях няма и един останал на Ви? Заминали са, преди вие да се върнете от онова място… и не са оставили и вест за това накъде потеглят.

Стен мълчеше смутен. Айда е заминала? Очевидно, без да се сбогува с него. Дори не бе останала, за да види как ще завърши битката. Спомни си едни нейни думи, произнесени през рамо: „Не можеш да служиш на свободата, като ковеш закони и вдигаш огради…“

— Стига с тези меланхолични настроения — надигна се Ото. — Жаден съм, гладен съм и съм малко ядосан. Сър Стен, ще нахокам некомпетентния ти екип и ще им припомня, че когато искаш да останеш насаме, няма друга алтернатива.

Ото излезе и след минутка Стен чу викове отвън. Всички екрани изгаснаха.

Но в ума си продължаваше да вижда образите.

Внезапно и него го завладя необясним гняв.

— Какво искат от мен, по дяволите! — изръмжа той. — Да се обявя за новия Вечен император? Да ги натисна с желязна обувка, след като тиранът е мъртъв?

— Някои от тях искат точно това — обади се тихо Синд. — Мускулите се отпускат, когато не се натоварват. И винаги е по-лесно да оставиш на някой друг да взема решение, нали?