Краят на империята

Стен бе много доволен. Особено след като грандиозният план на Айда доведе до желаните резултати — всички инвеститори прекратяваха дейността на ликвидните обмени и купуваха на сигурно, а най-сигурното естествено бе имперският АМ2 кредит, който не само повиши главоломно цената си, но и стана дефицитен. И за известно време, независимо какви количества кредити изсипваха на борсата имперските банкери, сривът изглеждаше неспасяем. Но постепенно мощното финансиране започна да оказва ефект и махалото спря своя ход. Ала джуджето бе замахнало с перцето — и топката се беше преместила. Още едно начало на друг фронт от всеобщата война на Стен.

Стен си приготвяше в усамотение самотна вечеря, опитвайки се да се успокои с мисълта, че най-доброто отмъщение е да живееш разумно. Още един съвет, който, изглежда, неусетно бе получил от Вечния император.

Вечерята всъщност представляваше най-обикновен земен сандвич. Пълнежът трябваше да е флейка от млад вол.

Но със същия успех можеше да се нарече „Най-добрият сандвич с флейка“.

По-рано този ден, преди обширната документация да погълне напълно съзнанието му, той бе нарязал на дълги ленти месото, сетне го бе поставил в марината — състояща се от зехтин и „Гинес“, невероятната тъмна бира, за която бе научил точно преди последната му среща очи в очи с Императора. Освен това естествено имаше чесън, сол и пипер.

Сега, разбира се, беше дошъл моментът за скарата. Стен взе размекнато от топлината масло, малко настърган на ситно, изсушен магданоз, мащерка и добави към всичко това чаена лъжичка риган. Намаза маслото върху прясно изпеченото хлебче, зави го в станиол и го остави да се топли.

После дойде ред на резенчетата лук. Много лук. Запържи ги с масло и чушка. Веднага щом започнаха да цвърчат апетитно, ги извади и остави, за да са готови да ги прибави към сандвича. Дойде време и за флейката, която вече ухаеше невероятно примамливо. Разопакова хлебчетата, постави върху тях месото, посипа отгоре лук и се зае с холестероцида.

За салата бе подготвил тънко нарязани градински домати, полети обилно със зехтин.

Зазвъня комуникаторът. Беше Фрестън.

Първо попита дали връзката е кодирана и защитена. Беше такава, разбира се. След това Фрестън съобщи, че току-що е приключил с интересен анализ на странния сигнал, изпратен към нищото от водещия кораб на конвоя с АМ2 при пристигането му в системата Дюсейбъл и малко след като беше разбрал, че е подложен на атака.

Стен реши да почака търпеливо, докато Фрестън приключи с доклада, преди да му припомни троснато, че вече не е комуникационен офицер, а командир със собствени кораби и че техническите проблеми са за други.

Сигналът не бил насочен наникъде. Отправил се към една мъртва система, някъде между забравеното и изгубеното. Фрестън успял да заеме от борите един от техните кораби за радиоелектронно наблюдение, поработил малко върху сензорите и датчиците, за да разшири спектъра им, и после го пратил в мъртвата система.

На една от планетите корабът открил малка предавателна станция. Фрестън не посмял да приземи кораба, тъй като се опасявал, че станцията може да е минирана.

После се зае да обяснява какво според него означава всичко това. Стен не се нуждаеше от обяснения. Фрестън бе успял да проследи сигнала само до първото предавателно звено. Предполагаше, че роботизираната система за управление на конвоя се управлява с няколко прости команди от типа „ПРОДЪЛЖАВАЙ“, „НЕ ПРОДЪЛЖАВАЙ“ или „ОТКЛОНИ СЕ ОТ КУРСА“. И в зависимост от тези сигнали щеше да се насочи към Дюсейбъл или да предпочете вторичната, предварително заложена цел, или пък…

Всъщност имаше още няколко интересни възможности.

— Този разузнавателен кораб още ли е в системата?

— Тъй вярно — кимна Фрестън. — Наредих да остане там с включени сензори и да не предприема активно прослушване на околния район без пряка заповед от мен.

— Имаше ли някаква радиоактивност при първата поява на борския кораб?

— Не са ми докладвали.

— А след това?

— Технически погледнато, не — отвърна Фрестън. — Но корабът наскоро съобщи за повишено енергийно излъчване от станцията на всички вълни. Сякаш се намира в състояние на пълна готовност.

Стен забрави напълно вечерята.

— Оборудването на борския кораб достатъчно добро ли е да засече емисии като тази, която ти улови край Дюсейбъл?

— Напълно.

— Какво е разстоянието?

— Можете да сте там след три И-дни.

Стен се ухили — Фрестън познаваше своя началник.

— Добре. „Аойфи“ готов ли е за старт?

— Напълно.

— Тръгвам веднага. Кажи на капитана…

— Уолдман, сър.

— Че сега е моментът да изчисти името си след онази бъркотия с конвоя. Искам да оборудват „Аойфи“ с прикрепващи скоби за такткораби. И да осигуриш кодирана връзка между такткораба и разрушителя. Веднага.

— Да, сър. Предполагам, че вие ще командвате такткораба?

Стен понечи да кимне, но се сепна. Достатъчно, вече беше командир, не можеше да е навсякъде и винаги на първа линия. Не трябваше да е такъв егоист.

— Не — отвърна той за изненада на Фрестън. — Искам някой от най-добрите пилоти — всъщност дори имам кандидат. Край на връзката.