— Сега остава само да проследим брадатото чудо — заяви доволно Синд. — И да открием точка Б. Която трябва да е… поне се надявам… една от предавателните станции. Стига да не е била разрушена. Ще я засечем оттук и така ще получим третия вектор — право в слабините на Императора.
Тя коленичи в леглото, вдигна ръка и козирува.
— Сър! Разрешете да продължа разследването!
Стен знаеше, че отговорът му няма да й се понрави, но този път трябваше да иде там. Съвсем сам.
Не само заради любовта му към нея. Заради страха, че може да я изгуби. Не. Когато Кайс се бе изправил срещу Императора на онази изгоряла АМ2-станция, беше придружаван от цял екип опитни агенти на „Богомолка“. Ала вероятно бяха допуснали някаква грешка — и станцията се бе взривила.
Колкото и да беше опитна Синд, не можеше да се сравнява с онези видели и препатили агенти. А Стен предполагаше, че станцията ще е оборудвана с далеч повече защитни устройства, отколкото самозадействащ се взрив.
Стен бе прекарал доста голяма част от живота си в „Богомолка“. Не егото му подсказваше, че е най-добрият от най-добрите. Вграденият от „Богомолка“ калкулатор доказваше това твърдение.
Той беше най-логичният кандидат за тази мисия.
Но как да каже всичко това на Синд и да разчита, че ще го разбере? Да приеме положението с разсъдък, а не с емоции.
Виждаше пламъка на вълнението на лицето й. Трепкащите светлини в очите. Стен се мразеше за това, което смяташе да й стори.
И въпреки това й каза. Тя се сопна. Опита се да го убеди. Започна да го умолява. Но той не се предаваше.
Накрая въпросът беше решен. Или поне сключиха примирие и се съгласиха да отложат дискусията за малко. Опирайки се на твърдението, че човек не бива да е ядосан, когато яде, Стен се свърза с кухнята и нареди да сервират вечеря в кабинета.
Първата половина от храненето премина в мълчание. Втората в невинен разговор. Докато стигнат десерта, разговорът премина в сериозно обсъждане.
Стен й разказа за Рюкор, мозъчното сканиране и проект „Браво“.
— Все още не зная какво да мисля за това — рече той. — А и възможността за производство на АМ2 не е свързана с проблема, който се опитваме да разрешим в момента. Отлагам решението, тъй като не съм сигурен как ще свърши цялата тази история.
— Аз също непрестанно мисля за това — призна Синд. — Понякога се будя, обляна в пот, и се питам… какво ще стане, ако Императорът победи?
Стен мълчеше, предпочете да напълни чашите.
— Всъщност няма смисъл да си блъскаме главите над подобни въпроси — продължи Синд. — Защото той или ще спечели, или няма. В някои моменти борският фатализъм може да спести доста терзания.
Тя разклати леко чашата. Беше потънала в размисли. Стен виждаше, че се двоуми дали да го попита нещо, сетне тя заговори, без да вдига очи.
— Какво ще стане, ако ние победим? Кой — или какво — ще замени Императора?
Стен поклати глава.
— Не аз ще го решавам. Ако питаш мен, това е революция. Не е метеж. Други същества ще вземат тези решения. Това е тяхното бъдеще. Нека те го избират.
— Мисля, че постъпваш твърде романтично, щом смяташ, че може да е толкова лесно — укори го Синд. — Ти ще бъдеш човекът на деня. Техният спасител. Нещо повече — да не забравяме за АМ2. Независимо дали естествена, или синтетична. От някоя паралелна вселена, или от завода. Ключовете ще са у теб. Ключовете за царството на Императора.
— Тази мисъл не ме блазни особено — произнесе безизразно Стен.
Синд положи ръка върху неговата.
— Зная — рече. — И затова те обичам. Но по същата причина бих искала да помислиш над този въпрос. Защото, когато настъпи моментът, няма да имаш много време за решение.
— Забелязах, че ти не споделяш мнението си какво да правим.
— Аз съм последният човек, който ще ти каже — отвърна Синд. — Дали смятам, че би станал добър управник? Да, за Бога. Дали бих искала да останеш при мен? Два пъти да. — Тя го стисна за ръката. — Но аз съм предубедена, нали знаеш?
Стен поруменя засрамен. Синд се изкиска.
— Колко сладко — рече. — Ти се изчервяваш. Ето че знам нещо за теб. Великият водач се черви като юноша.
— Клевета — рече Стен.
— Абсолютно — отвърна Синд.
Тя се премести в скута му. Стен я прегърна, притисна я към себе си и я целуна по врата.
— Какво ще ми дадеш, ако обещая да не казвам? — прошепна тя примамливо.
Ръцете на Стен бяха заети да следват формите й под комбинезона, да изучават вдлъбнатините.
— След малко ще ти кажа — рече. — Но първо ти ми кажи нещо. Как, по дяволите, се сваля това?
Тя го улови за ръката… и му показа.
Сетне зашепна в ухото му:
— Ето там… натисни лекичко… точно така!
35.
Ботушите на охранителите топуркаха все по-близо. Алекс висеше като паяк в мрежа над високите хидравлични врати, водещи към просторния двор на замъка Аръндел. Чакаше търпеливо, втренчил поглед в часовника, опитвайки се да не обръща внимание на мравучканията по кожата.
Ставаше все по-зле с приближаването към Императора. Не че имаше конкретна причина за този неприятен тик. Дотук Килгър не бе срещал особени трудности.
Поне засега.