Краят на мрака ((Нон-стоп))

— Едно от съкровищата му беше пръстен с осмостенен камък, свален най-вероятно от някой труп. А всъщност това не е камък, а някакво малко механично устройство, което идеално съвпада с подобието на ключалка на всеки един от тези люкове. При поставянето на пръстена в отвора на подвижната плоскост се задейства механизмът и люкът се отваря. Някога, преди катастрофата, такова приспособление е имал всеки, в чиито задължения се е включвало влизането в тунелите. Съветник Трегонин твърди, че пространството между етажите се нарича контролен проход. Намерихме и указания по този въпрос. Сега мислим да се заемем точно с това — с контрол и проверка. Ще прегледаме всеки сантиметър от тези пътища. Моите хора вече разполагат с пръстена на Марапер и отварят всички люкове в отсеците.

— Боб Фармър имаше същия пръстен — извика Къмплейн. — Често съм го виждал на ръката му.

— Аз мисля, че такива пръстени имат всички Чужди — каза Скойт. — Ако това е така, то тогава е ясно защо и по какъв начин изчезваха те от нас преди. Това обяснява много неща, но не и всичко. Например: по какъв начин те успяваха да се измъкнат от камерите, които старателно се охраняваха отвън? Предполагайки, че всеки, който притежава такъв пръстен, е наш враг, аз изпратих хората си да направят обиск на всички. Всеки, у когото намерим такъв пръстен, ще се отправи към Пътешествието! Е, аз трябва да тръгвам. Пространства!

Той ги остави в шумния коридор и тръгна, обкръжен от очакващите разпорежданията му подчинени. Чуха само как той изпрати един от младшите офицери с послание до Грег, но след това изчезна зад завоя на коридора.

— Ще се примиря с Грег — каза Уейън, като въздъхна. — Но какво ще правим сега? Струва ми се, че Роджър не смята да ми възлага някаква работа.

— Ти сега ще си легнеш — уверено заяви Къмплейн. — Много си изморена.

— И мислиш, че ще мога да заспя при този шум? — попита момичето с лека усмивка.

— Трябва да опиташ.

Той беше поразен от това, колко доверчиво Уейън беше позволила той да се разпорежда с нея. Но когато се срещнаха с Марапер, изскочил от един страничен коридор, тя веднага се превърна отново в предишната непристъпна инспекторка.

— Изглежда ти, свети отче, днес си героят на деня — подигравателно отбеляза тя.

Марапер беше дълбоко засегнат, но лицето му изразяваше само печална гордост.

— Инспекторе — с горчивина произнесе той, — вие ме обиждате. Половината си живот съм прекарал с тази велика тайна на пръстена, без да подозирам дори… И представяте ли си, под въздействието на толкова несвойственото за мене объркване предадох пръстена на вашия приятел Скойт. И то безплатно!

II

— Ние трябва по някакъв начин да се измъкнем от кораба — прошепна Уейън.

Очите й бяха затворени, а тъмнокосата й глава спокойно лежеше на възглавницата. Къмплейн тихо излезе от стаята. Беше сигурен, че въпреки големия шум отвън момичето ще заспи, преди още той да е затворил вратата зад себе си. В коридора се спря и известно време стоя в нерешителност. Чудеше се не е ли време вече Скойт и Съветът да си поблъскат главите над новината, че командната кабина е намерена, но е съвсем разбита. Малко пообъркан, той поглаждаше с пръсти затъкнатия в колана топлинен излъчвател, а мислите му се понесоха към по-лични проблеми. Къмплейн не можеше да не си даде вече сметка какво е мястото му в обкръжаващия го свят. Той просто плуваше по вълните на случайността, без да знае какво да очаква от живота. Най-близките му хора имаха пред себе си конкретни цели. Марапер не се интересуваше от нищо друго, освен от властта. За Скойт бяха достатъчни проблемите, възникващи пред него сами по себе си през цялото време. Неговата любима Лаур се стремеше на всяка цена да се освободи от съществуващите тук ужасни условия. А той? Той искаше нея, наистина, но имаше и още нещо. Нещо, което си беше обещал още като дете, но което досега не можеше да открие, нито даже да изрази с думи. Нещо твърде огромно, за да може да си го представи.

— Кой е там? — трепна той, чувайки нечии стъпки.

Слабата светлина на контролните лампи осветяваше фигурата на висок мъж с бели дрехи. Това беше предизвикващ уважение човек, говорещ с уверен, бавен глас.

— Не се страхувай. Аз съм съветникът Зак Дейт — произнесе мъжът. — А ти си Рой Къмплейн, ловецът от Джунглите, нали?

Къмплейн се вгледа в опечаленото лице и побелелите коси и инстинктивно усети, че този човек му харесва. Инстинктът не винаги е противоположност на разсъдъка.

— Да, това съм аз.

— Твоят свещеник Марапер се изказа много ласкаво за тебе.

— И какво от това?

Марапер понякога правеше съвсем случайно нещо хубаво, но като правило — само когато има полза от това.

Зак Дейт се смути малко и реши да смени темата.

— Струва ми се, че знаеш нещо за тази дупка, която виждам в стената на коридора.

Той показа отвора, който Къмплейн и Уейън бяха направили в стаята на момичето.

— Разбира се, зная. Тази дупка беше направена с помощта на ето това оръжие — каза Къмплейн.

Той показа излъчвателя на съветника, опитвайки се да прецени какво ще последва от това.

— Казвал ли си на някого, че притежаваш това нещо?