Краят на мрака ((Нон-стоп))

— Имам предвид кораба. За нас това е краят. Светлината загасва. Усещам го с костите си. Разреши ми да дойда с тебе, Лаур, ако така… Да вървим, става горещо.

Тя мълчаливо тръгна напред. Уейън не знаеше съвсем точно защо, но очите й бяха пълни със сълзи. В края на краищата всички те се оказваха в еднакво неприятна ситуация.

Докато Марапер изпълняваше ритуалите си над трупа на Зак Дейт, Къмплейн обикаляше помещението, набелязвайки отбранителните му възможности. Ако от Земята дойдеха множество Гиганти, би трябвало да се отбраняват от тях именно оттук. Сега това беше най-важното. В едната от стените на камерата имаше едва забележима врата, която водеше към някакво съседно помещение. Къмплейн я отвори. Стаята беше малка и овална. Оттук можеше да се наблюдава какво става във великия космос. В тази стая на някакъв дюшек лежеше човек.

Това беше Боб Фармър.

Той беше чул през вентилационния отвор всичко, което бе станало от другата страна на вратата, и сега наблюдаваше със страх бившия си приятел. Учтивият разпит, който бяха започнали Скойт и неговите сътрудници, прекъснат от внезапното появяване на Гигантите на Носа, бе лишил Фармър от голяма част от кожата на раменете и от почти цялата му психическа устойчивост. В тази стая той трябваше да дочака аварийния кораб от Земята, а неговите спасители се завърнаха при Къртис.

Фармър беше съвсем сигурен, че само след миг ще се отправи на Дългото Пътешествие.

— Рой, не ме измъчвай! — помоли той. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Ще ти кажа неща, за които изобщо не би могъл да помислиш. Тогава няма да ти се иска да ме убиваш!

— Нямам търпение — грубовато заяви Къмплейн, — но ти ще дойдеш с мене в Съвета. Ще им разкажеш всичко лично. Мисля, че да слушам сам твоите уверения, е твърде опасно.

— Само не отново навътре в кораба, Рой, моля те! Това, което направиха с мене, ми е достатъчно. Няма да мога да понеса повече.

— Ставай! — рязко заповяда Къмплейн.

Той хвана Фармър за ръката, смъкна го от дюшека и го избута в камерата. След това потупа леко свещеника по тила.

— Трябваше отдавна да се откажеш от тези глупости, Марапер. Не можем да губим време. Трябва да доведем Скойт, Грег и другите тук, за да можем да нанесем удар на Гигантите, когато пристигнат от Земята.

Свещеникът се надигна с почервеняло лице и пооправи наметалото си, като едновременно го изтърси и от праха. През цялото време той се движеше така, че Къмплейн да се намира между него и Фармър, на когото той гледаше като на призрак.

— Мисля, че си прав — каза Марапер, като се обърна към Къмплейн. — Макар и като съвсем миролюбив човек предварително да скърбя за пролятата кръв, все пак трябва да се молим на Съзнанието това да е тяхната кръв, а не нашата!

Оставяйки старшия съветник да лежи там, където бе паднал, те избутаха Фармър от камерата в мръсния коридор и после към люка, през който бяха дошли. Приближавайки нататък, те чуваха някакъв все по-усилващ се шум. Пред отвора на люка и тримата спряха като вкаменени. В инспекционния тунел под краката им се движеше плътен шумящ поток от плъхове.

Очите им пробляскваха, отразявайки червената светлина на прожектора на Марапер, но плъховете не забавиха и за миг похода си към носовата част на кораба.

Малки и големи, сиви, пъстри и кафяви, те бяха устремени напред, подгонени от общ страх.

— Няма да можем да се спуснем там! — каза Къмплейн.

Само при мисълта какво може да се случи, нещо го преряза в стомаха. Плътната маса се движеше устремено с огромна скорост и нищо не беше в състояние да я спре. Като че ли плъховете щяха да плуват вечно под краката им.

— На кораба сигурно става нещо страшно — простена Фармър.

Всичкият му страх от доскорошните му приятели в миг потъна в тази поразителна космата река. Обстоятелствата отново ги обединяваха.

— В шкафа в шлюза има сандък с инструменти — каза той. — Там трябва да има дискотрион. С негова помощ ще успеем да си проправим път към централните части на кораба.

Те се върнаха там, откъдето бяха дошли току-що, и донесоха чанта, в която нещо дрънчеше. Фармър бързо отвори чантата и извади една ръчна атомна резачка с дисков накрайник. Пред очите им този инструмент направи с оглушително свистене една голяма безформена дупка.

Тримата с усилие се промушиха през отвора и тръгнаха инстинктивно към познатите им части на кораба. Отново се чуха удари, подобни на неритмично биене на сърце.

Това правеше такова впечатление, като че ли, докато те се намираха във въздушния шлюз, корабът бе оживял. Но явно разрушителите на Скойт продължаваха заниманията си.

С преминаването им напред въздухът ставаше все по-гъст.

Тъмнината се изпълваше с дим. Някакъв познат глас повика Къмплейн. Тримата завиха зад ъгъла и видяха момичето и Грег. Уейън се хвърли на врата на Къмплейн. Той набързо й разказа за случилите се неща, а момичето му съобщи за разрушенията в двадесетите отсеци. Тя все още не беше приключила разказа си, когато светлината избухна неочаквано ярко и угасна окончателно.