Крайбрежие

Никой не направил връзката. Дори баща ми — за него било непостижимо да разшифрова този сложен, витиеват почерк и в продължение на няколко месеца непокорството на Елеанор се изгубило в грижите за детето.

Но сега, когато имал син, Брисман станал още по-взискателен. Синовете са важно нещо на Льо Дьовен, много по-важно, отколкото на континента, където здравите деца са нещо обичайно. Сега си представях как се е чувствал. Как се е гордеел със сина си. Представях си как братята са го наблюдавали с презрение, вина, завист и копнеж. Винаги бях смятала, че баща ми мрази Клод Брисман за нещо, което Брисман му е причинил. Едва сега разбирах, че онези, които мразим най-много, са хората, към които ние самите сме прегрешили.

А Елеанор? Известно време тя искрено се стараела да се грижи изцяло за бебето. Но била нещастна. И тя като майка ми не могла да понесе живота на острова. Жените я гледали с подозрение и завист, мъжете не се осмелявали да я заговорят.

— Тя четеше и препрочиташе онези свои книги — каза ми сестра Терез, — но нищо не помагаше. Отслабна, изгуби живеца си. Беше като дивите цветя, които не бива да береш, защото във вазата повяхват и избледняват. Понякога говореше с нас…

— … но ние бяхме много стари за нея, дори тогава. Тя имаше нужда от живот.

Двете сестри кимнаха с блеснали проницателни очи.

— Един ден ни даде писмо, да го занесем в Ле Салан. Беше много, много неспокойна…

— … смееше се до припадък…

— … и на другия ден — фют! Тя и бебето изчезнаха.

— Никой не разбра как и защо…

— … макар че ние се досещаме, нали, ma soeur, нямаме право да изповядваме, обаче…

— … хората пак ни казват това-онова.

Кога ли е научил Малкия Жан? Дали е разбрал случайно, или тя сама му е казала, или пък го е видял; както аз го виждах трийсет години по-късно, записано в свидетелството за раждане на детето със собствения й едър и витиеват почерк?

Сестрите ме гледаха в очакване, и двете се усмихваха. Погледнах в свидетелството за раждане, разгърнато на масата пред мен, видях пурпурното мастило, името, изписано с едър почерк, с много завъртулки…

Жан-Клод Дезире Сен Жан-Франсоа Брисман.

Момчето беше син на Дебелия Жан.

65

Познавам чувството за вина. Познавам го много добре. Това е баща ми в мен, горчивата ядка, която съм наследила. То парализира, сковава. Когато Малкия Жан и лодката са потънали в Ла Гулю, той се е чувствал точно така. Парализиран. Запечатан. Винаги мълчалив, сега не можел да се насити на мълчанието. Сигурно приживе Малкия Жан му е създавал доста главоболия, но мъртъв той станал пречка, която никога не можела да бъде премахната.

Когато баща ми намерил сили да потърси Елеанор, тя вече била заминала, оставяйки му писмо, което той открил отворено и адресирано до него в джоба на малкия си брат.

Намерих го след това, когато претърсих старата къща на баща ми. От писмото успях да подредя липсващите парченца: смъртта на баща ми, самоубийството на Малкия Жан, Флин.

Нямам претенции, че съм разбрала всичко докрай. Баща ми не даде достатъчно ясно обяснение. Не знам защо изобщо очаквах това от него: приживе никога не се обясняваше. Но сестрите и аз дълго обсъждахме случилото се и мисля, че поне съм се доближила до истината.

Флин беше катализаторът, разбира се. Без да го знае, той беше задействал машината. Синът на баща ми, синът, чието съществуване Дебелия Жан никога не би признал, чащото да го направи би означавало да признае отговорността си за самоубийството на малкия си брат. Сега разбирах реакцията на баща ми, след като бе научил кой е Флин. Всичко се връща: черната година с черна година, Елеанор с „Елеанор“ — кръгът се затваря и горчивата поетичност на този завършек вероятно бе допаднала на романтичната му душа.

Може би Ален е прав и баща ми не е искал да умре, казвах си аз. Може би това е бил жест на отчаяние, опит за възмездие, начинът на баща ми да върне изгубеното. В края на краищата човекът, отговорен за всичко това, беше синът му.

Заедно с монахините прибрахме документите и регистрите на мястото им. Бях благодарна за присъствието им, за непрестанното бърборене, което ми пречеше да надникна в своята част от историята.

Беше нощ и аз вървях бавно към Ле Салан, заслушана в песните на щурците в храстите и загледана в звездите. От време на време в краката ми болно проблясваше светулка. Чувствах се така, сякаш бях дарила кръв. Гневът ми беше изчезнал. Мъката — също. Дори ужасът от наученото ми се струваше зловещо нереален, далечен като историите, които четях като дете. Нещо в мен се беше скъсало и за пръв път в живота си чувствах, че може би ще успея да напусна Льо Дьовен без онова смразяващо усещане за носене по течението, за безтегловност, сякаш съм отломка от далечен прилив. Най-после знаех накъде отивам.