Крайбрежие

— Двигателят ви сигурно е отишъл към другия край на залива — каза Жожо и махна небрежно към Ла Жьоте. — Или е там, или ще го намерите в Ла Гулю, ако се поровите по-надълбоко — той изплю късче мокър тютюн на пясъка. — Чух, че миналата нощ сте загубили и Светицата. Май сте много завеяни, а?

Ален с мъка запазваше хладнокръвие.

— Лесно ти е да се смееш, Жожо — каза. — Само че, както казват, късметът се обръща, даже тук. Ако нямахте този плаж…

Матиас кимна.

— Така е — избоботи той. Дьовинският акцент на стареца беше толкова силен, че дори аз трудно разбирах думите му. — Този плаж ви е късметът. Не го забравяйте. Можеше да е наш.

Жожо се запревива от смях.

— Ваш! — кикотеше се той. — Ако беше ваш, щяхте да сте го съсипали още преди години, тъй както съсипвате всичко останало.

Матиас направи крачка напред, старческите му ръце трепереха. Ален предупредително хвана баща си за рамото.

— Стига толкова. Уморен съм. Пък и утре ни чака работа.

Но нещо от казаните думи заседна в съзнанието ми. Беше свързано с Ла Гулю и Ла Буш, и уханието на див чесън по дюните. „Можеше да е наш.“ Помъчих се да определя какво е, но ми беше много студено, бях уморена и не можех да разсъждавам трезво. А и Ален беше прав: нищо не се бе променило. Утре пак ме чакаше работа.

11

Прибрах се в къщата и заварих баща ми в леглото. Донякъде изпитах облекчение: не бях в състояние да започвам разговор, който, както можех да предположа, ще премине в настървен спор. Оставих мокрите си дрехи до камината да съхнат, изпих чаша вода и влязох в стаята си. Когато светнах нощната лампа, забелязах, че до леглото ми е сложено малко бурканче с диви цветя — розови карамфили, син магарешки бодил и стръкчета заешка опашка8. Това беше абсурдно трогателен жест от страна на резервирания ми баща и аз прекарах известно време будна, мъчейки се да го проумея, докато накрая сънят ме обори и миг по-късно вече беше сутрин.

Когато се събудих, видях, че Дебелия Жан е излязъл. Винаги ставаше рано, лятно време се будеше в четири и тръгваше на дълга разходка край брега. Облякох се, закусих и последвах примера му.

Към девет часа, когато стигнах Ла Гулю, там вече гъмжеше от саланци. В първия миг се запитах защо, после си спомних за изчезналата света Марина, забравена за кратко предишния ден заради загубата на „Елеанор“. Тази сутрин търсенето на изгубената Светица беше подновено веднага след отлива, но засега от нея нямаше и следа.

Изглежда, половината село се беше включило в търсенето. Всичките четирима Геноле бяха тук, преглеждаха плитчините след отлива, а група зяпачи се бяха струпали на каменистата брегова ивица под пътеката. Баща ми беше влязъл далеч зад линията на отлива, въоръжен с дълго дървено гребло, бавно и методично претърсваше морското дъно, като от време на време спираше, за да премести камък или топка водорасли.

В единия край на бреговата ивица видях Аристид и Ксавие, които наблюдаваха търсенето отстрани, без да вземат участие. Зад тях Мерседес се печеше на слънце и четеше списание, докато Шарлот гледаше с обичайното си тревожно изражение. Забелязах, че Ксавие избягва да гледа към мнозина от присъстващите, но най-усърдно извръщаше очи от Мерседес.

Аристид изглеждаше мрачно ободрен, сякаш някой беше получил лоши новини в негово присъствие.

— Лош късмет за „Елеанор“, а? Ален казва, че в Ла Усиниер му искат шест хиляди франка за ремонт.

— Шест хиляди?

Това беше повече, отколкото струваше самата лодка и със сигурност превишаваше възможностите на Геноле.

— Хе! — Аристид се усмихна горчиво. — Дори Руже казва, че не си струва да се поправя.

Погледнах над главата му към хоризонта: между облаците се процеждаше жълт сноп светлина, който осветяваше голите плитчини с нездрав блясък. На входа на залива няколко рибари бяха опънали мрежите си и грижливо ги чистеха от водораслите. Бяха издърпали „Елеанор“ по-нататък на брега и тя се полюшваше в калта с оголени ребра като мъртъв кит.

Зад мен Мерседес елегантно се търкулна на една страна.

— Доколкото разбрах — произнесе с ясен глас, — щеше да бъде по-добре, ако тя не се беше намесила.

— Мерседес! — промърмори майка й. — Как можеш да говориш така!

Момичето сви рамене.

— Вярно е, нали? Ако не бяха загубили толкова време…

— Млъкни веднага! — Шарлот се обърна към мен разтревожена. — Съжалявам. Много е опърничава.

Ксавие изглеждаше смутен.

— Лош късмет — каза ми той тихо. — Хубава лодка беше.

— Така е. Баща ми я е строил — аз погледнах към плитчините, където още се трудеше Дебелия Жан. Сигурно беше на километър разстояние от мен: дребният му приведен силует едва се виждаше в леката мъгла. — Откога са тук?

— Може би от два часа. Още откакто започна отливът — Ксавие сви рамене, като отбягваше погледа ми. — Кой знае къде е стигнала вече.

Геноле очевидно се чувстваха отговорни. Загубата на тяхната „Елеанор“ беше отложила търсенето, а напречните течения от Ла Жьоте бяха свършили останалото. Според Ален света Марина се е заровила някъде по дъното на залива и само чудо може да я върне.