Крайбрежие

Накрая Ксавие, Гислен, Аристид и Матиас отидоха в Ла Усиниер, за да говорят с Пиер Лакроа, единствения полицай на острова, защото никой не вярваше на другия, че ще разкаже историята както трябва. Полицаят проявил съчувствие, но не и оптимизъм.

— На острова има много мотоциклети — казал той, като доброжелателно потупал Ксавие по рамото. — Може дори да са дошли за един ден от континента, с „Брисман 1“.

Аристид поклатил глава.

— Усиниерци са — упорито отсякъл той. — Знаели са, че момчето носи пари.

— Всеки в Ле Салан би могъл да го знае — казал Лакроа.

— Да, но тогава щеше да познае моторите.

— Съжалявам — тонът му красноречиво показал, че това е краят на разговора.

Аристид погледнал Лакроа.

— Един от моторите е бил червена „Хонда“ — казал той.

— Такива се срещат често — отвърнал Лакроа, без да го погледне.

— Твоят син Жоел нямаше ли червена „Хонда“?

Възцарило се опасно мълчание.

— Бастоне, да не искаш да кажеш, че синът ми… че моят син… — лицето на Лакроа пламнало. — Това е злобна клевета — казал накрая. — Ако не беше стар, Бастоне, и ако не беше изгубил сина си…

Аристид скочил от стола си с бастуна в ръка.

— Моят син няма нищо общо!

— Нито пък моят!

Те се гледали втренчено, Аристид пребледнял, Лакроа почервенял, и двамата треперели от гняв. Ксавие подпрял стареца, за да не падне.

— Дядо, няма смисъл…

— Остави ме, хе!

Гислен кротко го хванал за другата ръка.

— Моля ви, мосю Бастоне, трябва да тръгваме.

Аристид го изгледал злобно. Гислен издържал на погледа му. Последвало дълго, яростно мълчание.

— Е — казал Аристид накрая, — отдавна Геноле не ме е наричал „мосю“. Младото поколение може да не е толкова пропаднало, колкото си мислех.

Те си тръгнали от Ла Усиниер с цялото достойнство, на което били способни. Жоел Лакроа ги гледал от вратата на „Ша Ноар“ с цигара между зъбите и подигравателна усмивчица. Червената „Хонда“ била паркирана отвън. Аристид, Матиас, Гислен и Ксавие минали покрай нея, без да се оглеждат, но всички чули как Жоел казал на момичето, което стояло до него:

— Ето ги пак ония саланци! Сигурно са намислили нещо. Досега трябваше да са си научили урока.

Ксавие обърнал глава към входа на кафенето, но Матиас го сграбчил за ръката и изсъскал в ухото му:

— Да не си посмял, синко! Някой ден ще им го върнем, ще видят тогава.

Ксавие погледнал зашеметен Матиас. Дали защото съперникът на дядо му го нарекъл „синко“, или заради изражението на лицето на стареца, но той спрял и се опомнил. Никой вече не се съмнявал, че Жоел стои зад нападението и грабежа, но сега със сигурност не му било времето да се разправят. Те бавно тръгнали към Ле Салан и докато стигнат, станало чудо: за пръв път от поколения насам между Бастоне и Геноле се възцарило пълно съгласие.

Този път те решили да обявят война.

* * *

Към края на седмицата селото беше разбунено от всевъзможни слухове и подозрения: дори децата знаеха историята и тя се предаваше от уста на уста, противоречива и поукрасена, докато достигна епични мащаби. Всички бяха съгласни за едно: чашата беше преляла.

— Досега загърбвахме старите разправии — каза Матиас на дружеска партия белот в бара на Анжело. — Бяхме доволни, че можем да търгуваме с тях. Но те прекалиха — винаги става така, когато имаш вземане-даване с усиниерци.

Омер кимна.

— Време е да им отвърнем — съгласи се той. — Да им дадем да разберат.

— Лесно е да се каже — отбеляза Тоанет, която печелеше, иззад купчината с банкноти и монети. — Но накрая все си оставаме с приказките. Все едно да плюеш срещу вятъра…

— Уф! — изпъшка Матиас. — Този път няма да е така. Този път прекалиха.

38

Последва ожесточена кампания срещу усиниерците. Новопридобитото ни чувство за единение си казваше думата. Цените на омарите и раците скочиха рязко, Анжело започна да надува сметките всеки път, когато в бара влезеха усиниерци, малкият пазар в Ла Усиниер получи пратка изгнили зеленчуци от фермата на Просаж (Омер се оправда с времето), а една нощ някой разби хангара, където Жоел Лакроа държеше скъпоценната си „Хонда“, и сипа пясък в резервоара с гориво. Всички в Ле Салан чакаха полицаят да дотърчи разярен, но той така и не се появи.

— Тези усиниерци дълго време получаваха каквото пожелаеха — заяви Омер. — Мислят си, че като веднъж им е провървяло, винаги ще е така.

Никой не оспори твърдението му, което беше красноречиво доказателство за това колко единодушни сме станали. Дори Матиас, който не вярваше в промените, закима енергично.

— Човек никога не е твърде стар, за да се промени — каза той.

— Трябва да си направим реклама — предложи Капюсин. — Когато дойдат туристите, ще ги посрещнем на кея в Ла Усиниер с големи табели. Така ще докараме търговията. И ще натрием носовете на усиниерци!

Шест месеца по-рано такава напредничава идея — при това от жена — би предизвикала само смях и подигравки. Сега Аристид и Матиас останаха заинтригувани. Другите последваха примера им.

— Защо не, хе?

— Звучи ми добре.

— Ще вбесим усиниерци.

— Представете си физиономията на Брисман!