Крайбрежие

— Ето я пак малката Мадо — каза едната от сестрите: днес и двете бяха с бели шапки и почти не ги различавах.

— Днес няма ли да рисуваш?

Поклатих глава.

— Много е ветровито.

— Лош вятър за Лез Имортел, хе! — каза сестра Терез, като си клатеше краката.

— Не толкова лош за Ле Салан — добави сестра Екстаз.

— Напоследък чуваме…

— … това-онова. Ще се изненадаш, ако разбереш…

— … какво се говори тук.

— Мислят си, че сме като горките стари усиниерци, много грохнали и изкуфели, за да разберем какво става. И ние наистина сме стари, ma soeur, стари като хълмовете, все едно тук има…

— … хълмове, ама няма, само дюни…

— … макар и не толкова пясъчни, колкото преди, ma soeur, не толкова.

Мълчание, през което двете монахини ме гледаха втренчено като птици изпод белите си шапки.

— Чух, че Брисман отменил резервациите тази година — започнах аз предпазливо. — Вярно ли е?

Сестрите кимнаха в унисон.

— Не всички резервации. Но няколко…

— Да, няколко. Беше много, много ядосан. Имаше наводнение, нали, ma soeur, може би точно след…

— … пролетните приливи. Наводниха се избите и фасадата. Архитектът казва, че има влага в стената от…

— … морския вятър. Ще трябва да се ремонтира идната зима. Дотогава…

— … ще дават на туристите само задните стаи — няма изглед към морето, няма плаж. Много…

— … много жалко.

Съгласих се с известно неудобство.

— И все пак ако Светицата рече…

— О, да. Ако Светицата рече…

Оставих ги да махат след мен, още по-птицеподобни в далечината, шапките им кацнали като две чайки на търпеливата вълна.

Когато пресякох улицата, забелязах Жоел Лакроа да ме наблюдава от вратата на „Ша Ноар“. Пушеше цигара, заслонил огънчето с длан като рибар. Очите ни се срещнаха и той ми кимна леко — хе, — но не каза нищо. Точно зад гърба му в цигарената мъгла различих силуета на момиче — дълга черна коса, червена рокля, крака, стъпили тромаво в сандали на високи токчета, — чиито контури ми се сториха смътно познати. Но докато гледах, Жоел отстъпи от вратата и момичето го последва. Тогава ми се стори, че има нещо крадливо в начина, по който се обърна, като скри момичето от погледа ми.

Едва по-късно, докато вървях към Ле Салан, си спомних защо момичето ми се бе сторило познато.

Това беше — почти със сигурност — Мерседес Просаж.

40

Разбира се, не казах нищо на никого. Мерседес беше на осемнайсет и можеше да ходи където пожелае. Но все пак се чувствах неловко: Жоел Лакроа не беше приятел на никого в Ле Салан, а не исках и да мисля каква част от плановете ни Мерседес би могла неволно да му разкрие.

Скоро обаче се появиха други проблеми. Върнах се от Ла Усиниер и заварих баща си седнал на масата в кухнята с Флин да разглежда някакви чертежи, нахвърляни на бакалска хартия. В първия миг ги заварих неподготвени — лицето на баща ми грееше от въодушевление, а Флин изглеждаше погълнат от чертежите като момче, наблюдаващо мравуняк, — но после те вдигнаха глави и видяха, че ги гледам.

— Това е нова работа — обясни Флин. — Баща ти иска да му помогна да преправи хангара за лодки.

— Наистина ли?

Дебелия Жан като че ли усети неодобрението ми, защото махна нетърпеливо с ръка. По всичко личеше, че намесата ми е нежелана. Обърнах се към Флин, който само сви рамене.

— Какво да направя? — попита той. — Това е неговата къща. Не съм го поощрявал.

Така беше, разбира се. Дебелия Жан можеше да прави каквото поиска с къщата си. Но се зачудих откъде има пари. А и изоставената работилница в сегашния си вид беше спомен от миналото. Не исках да го изгубя.

Разгледах по-отблизо чертежите. Бяха добри: баща ми имаше набито око за детайлите и аз виждах съвсем ясно какви са намеренията му — да направи лятна къща или може би студио, жилищна площ с малка кухня и баня. Хангарът беше голям: ако се направеше таван, отвор в него и стълба, по която да се стига до там, можеше да се получи приятна спалня под стряхата.

— За Адриен е, нали? — казах аз, като знаех, че е така. Спалнята с отвора в пода, кухнята, просторната всекидневна с продълговатия си прозорец. — За Адриен и момчетата.

Дебелия Жан само ме погледна с очи, безжизнени като син китайски порцелан, после се върна към чертежите си. Обърнах се сковано и отидох отзад в двора, като се чувствах зле. След миг усетих, че Флин стои зад мен.

— Кой ще плати за всичко това? — попитах аз, без да го погледна. — Дебелия Жан няма пари.

— Може да има спестявания, за които не знаеш.

— Преди беше по-добър лъжец, Флин.

Мълчание. Още чувствах присъствието му зад гърба си, погледа му върху себе си. От дюната се вдигнаха чайки и оглушително запляскаха с криле.

— Може да е взел пари назаем — каза той накрая. — Мадо, той е възрастен. Не можеш да управляваш живота му.

— Знам.

— Ти направи каквото можа. Помогна му…

— И за какво? — аз гневно се обърнах. — Какъв смисъл имаше? Единственото, което го интересува, е да направи къщичка за Адриен и момчетата.

— Опомни се, Мадо — каза Флин. — Нали не очакваш да ти благодари?

Мълчание. Надрасках с крак линия в твърдия пясък.

— Кой му е заел парите, Флин? Брисман?

Флин губеше търпение.

— Откъде да знам?

— Брисман ли е?

Той въздъхна.