Кралица на сенките

Тропот от ботуши по каменния под и още шепот – непознати гласове нареждаха приглушено „побързай“ и „по-тихо“... и...

Мускулите на Елин се сковаха, когато мъжки глас изсъска:

– Имаме двадесет минути. Размърдайте се.

Познаваше този глас.

Въпреки това остана смаяна, когато Каол Уестфол изникна от тъмнината в дъното на тунела. Със спътника му прикрепяха помежду си немощен, дръглив мъж. Четвърти човек вървеше зад тях и пазеше гърбовете им.

Дори от разстояние очите на капитана се приковаха в Елин.

Не се усмихна.

7

Ранените бяха общо двама – онзи между Каол и спътника му и още един между двама непознати мъже. Трима други – двама мъже и една жена – крачеха след тях.

Не обърнаха особено внимание на бунтовницата. Техен човек. Елин отвърна на всеки от вперените погледи, докато групата минаваше забързано покрай нея с извадени оръжия. Всичките бяха изцапани с червена и черна кръв – и двата вида познаваше отлично. А ранените...

Познаваше и този изнемощял, изпит вид. Мъртвешката бледност по лицата им. Не беше достигнала навреме пострадалите във Вендлин. Каол и спътниците му обаче бяха успели да измъкнат тези двамата. Стомахът ù се преобърна. Ясно – младата жена до нея бе изпратена напред да провери терена, да се увери, че има безопасен път за спасителната им операция.

Стражите в града не бяха покварени само от обикновени Валги, както предполагаше Аробин.

Не, наоколо върлуваше поне един валгски принц. И то в тези тунели, ако съдеше по неестествената тъмнина. По дяволите! А Каол беше...

Каол спря и изчака един от другарите му да поеме ранения. После закрачи напред. Деляха ги само пет метра. Четири. Три. От ъгълчето на устата му се стичаше кръв и долната му устна беше сцепена. Бяха се били...

– Обясни ми – прошепна на жената до себе си.

– Не е моя работа – отвърна тя.

Елин не продължи да настоява. Каол вече стоеше отпред и гледаше с широки бронзови очи кръвта по нея.

– Пострадала ли си? – попита с дрезгав глас.

Тя поклати мълчаливо глава. О, богове. О, богове. Сега, когато виждаше чертите му извън сянката на голямата качулка, се уверяваше, че си е същият, какъвто го помнеше – мъжественото му, изпечено лице изглеждаше малко изпито и занемарено, но в него разпознаваше стария Каол. Мъжът, когото бе обикнала, преди... преди всичко да се промени.

Представяла си беше този момент толкова пъти – какво ще му каже, какво ще направи, какво ще изпита.

Тънък бял белег прорязваше бузата му. Нейно дело. Беше опитала да го убие в нощта, когато Нехемия умря.

И най-вероятно щеше да успее. Ако Дориан не я беше спрял. Още тогава проумя, че постъпката на Каол завинаги бе разсякла връзката помежду им. Такова нещо не можеше да забрави, да му прости.Мълчаливият ù отговор като че ли стигаше на капитана. Погледът му отскочи към жената до нея – пратеницата му. Неговата пратеница. Сякаш той командваше цялата група.

– Пътят напред е чист. Придържайте се към източните тунели – посъветва тя. Каол кимна.

– Вървете – нареди на останалите, които вече го достигаха. – Ще ви настигна. – В гласа му нямаше колебание, нито мекота. Сякаш го беше правил стотици пъти. Те продължиха безмълвно напред, хвърляйки погледи към Елин, докато минаваха покрай тях. Само младата жена остана. Да я наблюдава.

– Несрин – изрече името ù като заповед Каол.

Несрин си взираше в Елин – анализираше я, опитваше да прочете мислите ù. Елин ù се усмихна лениво.

– Фалик – изръмжа капитанът и жената плъзна потъмнелите си очи към него.

Ако фамилията ù не издаваше произхода ù, то очите ù, леко вирнати в ъгълчетата и подчертани с чернило, разкриваха, че поне един от родителите ù произхождаше от Южния континент. Интересното беше, че бунтовницата не опитваше да прикрие корените си, носеше чернило дори по време на мисия, независимо от строгите мерки на Рифтхолд спрямо преселниците. Каол кимна с брадичка към техните отдалечаващи се придружители. – Върви към пристанището.

– По-разумно е някой от нас да остане с теб – отвърна тя с типичния си равнодушен и нетрепващ глас.

– Помогни им да стигнат до пристанището, после се връщай в занаятчийския квартал. Гарнизонният ще забележи, ако закъснееш.

Несрин премери Елин с каменен поглед.

– Как можеш да си сигурен, че не идва по негова заповед?

Елин знаеше за кого говори. Намигна ù подигравателно.

– Ако идвах по заповед на краля, Несрин Фалик, вече нямаше да си сред живите.

По лицето на жената не се появи нито усмивка, нито страх. Като нищо можеше да надвие Роуан по студенокръвност.

– Утре по залез слънце – нареди ù с остър тон Каол. Тя го изгледа свирепо и тръгна с изопнат гръб към тунела. Движеше се като вода.

– Върви и ти – подкани го Елин със стържещ глас. – Върви, помогни им. – Или каквото друго правеше.

Окървавената уста на Каол се стегна в тънка линия.

– Така и ще сторя. Но след малко.

Не я покани да се присъедини към тях. Може би тя трябваше да предложи помощта си.

– Върна се – пророни той. Косата му беше по-дълга, по-занемарена от последната им среща преди месеци. – Това е... Едион... това е капан...

– Знам за Едион. – О, богове, какво можеше да му каже.

Каол кимна отнесено и примигна.