Кралица на сенките

– Не. Забрави. Не и при положение че си толкова непредсказуема.

Непредсказуема. Май беше за добро, че тук не вирееше магия, защото в противен случай вероятно щеше да превърне улиците в реки от лава, само и само

да му демонстрира колко предсказуема беше всъщност.

– Намерил си начин да я освобождаваш, нали? Знаеш как става.

Каол не опита да отрече.

– Освобождаването на магията би довело единствено до хаос, би влошило нещата. Навярно би улеснило лова на магьосниците.

– По всяка вероятност ще съжаляваш за последните си думи, щом изслушаш разказа ми докрай – изсъска тя, пламнала от гняв. Говореше тихо, за да не чуе някой случаен минувач. – Нека ти обясня каква е ролята на каменния нашийник около врата на Дориан и тогава ще видим дали ще си толкова неразговорлив, дали ще продължаваш да омаловажаваш работата ми от последните месеци. – С всяка нейна дума лицето му пребледняваше все повече и повече. Една малка, злобна частица от нея се любуваше скришом на недоумението му. – Преследват магьосниците, защото се хранят със силата в кръвта им. Онези, които не стават за приемници на валгски демони, просто изсмукват докрай. Или, ако съдя по новото любимо развлечение в Рифтхолд, просто ги екзекутират, за да всяват страх у народа. После изпиват жадно страха, мъката и отчаянието. Действат им като вино. По-слабите Валги обсебват телата на смъртните с помощта на онези черни пръстени. Но обществото им – да, имат си цяло общество – се подрежда в йерархия също като нашето. И принцовете им нямат търпение да завземат света ни. Затова кралят използва нашийници. Черни нашийници от Камъните на Уирда. – Струваше ù се, че Каол не диша. – Нашийниците са по-силни, помагат на демоните да се задържат в чужди тела, за да поглъщат душата и силата на човека. Нарок беше обсебен от демон. Накрая ме умоляваше да го убия. Само аз можех. Сблъсквала съм се с невъобразими чудовища. Единствено с огън и обезглавяване ги надвивахме. Разбираш ли сега? – завърши Елин. – Като се имат предвид дарбите ми, май ще ти е от полза да ми кажеш всичко, което знаеш.

Няма да се учудя, ако аз съм единственият човек, способен да освободи Дориан или поне да го избави от страданията. Ако изобщо е останало нещо от него. – Последните думи горчаха ужасно.

Каол поклати глава. Веднъж. Два пъти. И навярно щеше да го съжали заради скръбта и отчаянието по лицето му, докато не каза:

– Хрумна ли ти въобще да ни предупредиш? Да споделиш поне с някого за нашийниците на краля?

Сякаш я заля с кофа ледена вода. Тя примигна насреща му. Можеше да ги предупреди... или поне да опита. Но щеше да се хули за това по-късно.

– Няма значение – отвърна в крайна сметка. – Единственото важно нещо в момента е да помогнем на Едион и Дориан.

– С теб вече не ни свързва нищо. – Той свали огърлицата от врата си и ù я хвърли. Окото на Елена просветна под уличните лампи. Тя го хвана с една ръка и усети топлината на метала в дланта си. Дори не го погледна, а направо го пъхна в джоба си. Той продължи: – От много време е така, Селена...

– Вече се казвам Елин – осмели се да извика тя. – Селена Сардотиен не съществува вече.

– Оставаш си асасинът, който избяга. Върна се чак когато е удобно за теб.

Вложи голямо усилие да не забие юмрук в носа му. Вместо това извади сребърния пръстен с аметист от джоба си, хвана ръката му и го тикна в покритата му с ръкавица длан.

– Защо имаше среща с Аробин Хамел тази вечер?

– Как...?

– Няма значение. Отговори ми.

– Нужна ми е помощта му, за да убия краля.

Елин подскочи.

– Да не си полудял? Така ли му каза?

– Не, но той сам се досети. Вече цяла седмица опитвам да си уредя среща с него. Чак тази вечер ме привика.

– Постъпил си глупаво.

Тя продължи да върви. Не беше разумно да се задържат на едно място, колкото и пусто да изглеждаше.

Каол я настигна.

– Не видях други асасини да предлагат услугите си в пивницата.

Тя отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Стисна пръсти в юмрук, после ги изпъна един по един.

– Цената няма да е злато, нито услуга. Ще е нещото, което най-малко очакваш.

По всяка вероятност страданието и смъртта на близките ти.

– Мислиш, че не знам ли?

– Добре, Аробин ще убие краля. И какво? Ще възкачи Дориан на трона? С валгския демон в него?

– Това чак сега го разбирам. Но не променя нищо.

– Променя всичко. Дори да успееш да свалиш нашийника му, няма гаранция, че Валгът не се е насадил у него. Просто ще замениш едно чудовище с друго.

– Защо не си кажеш какво ти е на душата, Елин? – Изсъска името ù с почти недоловим глас.

– Способен ли си да убиеш краля? Ще успееш ли да убиеш собствения си крал, когато настъпи моментът?

– Дориан е моят крал.

– Въпросът ми остава – натърти тя.

– Онзи уби Сорша.

– Убил е и милиони преди нея. – Предизвикателство или пък поредният въпрос.

Очите му просветнаха гневно.

– Трябва да вървя. Имам среща с Бруло след час.