Кралицата дева

След като забеляза нищетата вътре в крепостта, Роуан размисли и реши, че прашните му дрехи няма да впечатлят Тал. Той ритна оглозгания кокал, който бе настъпил, изправи рамене и отвори тежката дъбова врата. В слабо осветената стая му бяха нужни няколко; мига, за да привикне с тъмнината. Баща му явно не бързаше да заговори докато го изучаваше, и това даде възможност на Роуан също да го разгледа.

Тал лежеше върху постеля от цял куп кожи, което съвсем не му подхождаше, тъй като изглеждаше суров мъж. Личеше, че е изключително висок, поне с десет сантиметра по-висок от Роуан, но не притежаваше неговите мускули.

Може би някога лицето му да е било привлекателно, но сега бе насечено от прекалено много белези от прекалено много сражения. Роуан лесно можеше да си го представи върху галопиращ жребец, размахващ меч над главата си, повел хиляди бойци в битка, която неминуемо ще спечели.

— Ела, синко — прошепна Тал с плътен глас, който издаваше болка. — Седни до мен.

Роуан приближи, настани се на ръба на леглото и събра всичките си сили, за да прикрие вълнението, което изпитваше. Години наред се бе старал, за да бъдат отчетите на възпитателя му до Тал похвални. Винаги бе искал да получи одобрението на този човек, когото не помнеше. Сега, наблюдавайки суровия мъж, знаеше, че Тал ще е разочарован от своя рус, бледолик син. Но Роуан си наложи никое от тези чувства да не излезе наяве.

Тал вдигна обезобразена от белези, но все още силна ръка и докосна бузата на сина си. Старите му, тъмни очи, заблестяха от непролятите досега сълзи.

— Приличаш на нея. Приличаш на моята красива Ан. — Погали ръката на Роуан. — И си със стойката на мъжете от нейното семейство. — Очите и устните му се усмихваха. — Но си висок като ланкон. Поне нещо си взел от мен, тъй като друга прилика не виждам. А и косата! Това е косата на Ан!

Тал се опита да се засмее, но вместо това силно се закашля. Роуан инстинктивно усети, че баща му не би искал съчувствие, така че остана неподвижен докато спазъмът премине.

— Нещо разяжда вътрешностите ми. Знам го вече от доста време, но отлагах смъртта, за да те видя. Уилям добре ли се отнасяше с теб?

— Изключително — отвърна Роуан тихо. — По — добре не можеше да бъде.

Тал се усмихна и затвори за миг очи.

— Знаех си, че така ще бъде. Той винаги те е обичал. От деня на раждането ти. След като Ан умря… — спря и преглътна преди да продължи. — Наближаващата смърт събужда спомени. Моля се скоро отново да видя майка ти. След нейната смърт щях да те оставя на Уилям да те отгледа, но той нападна моите бойци; опита се да те вземе.

Тал отново се закашля.

— Можеше да ме повикаш — отвърна Роуан тихо. — Щях да дойда.

Баща му се усмихна, сякаш тази мисъл го успокояваше.

— Да, но аз исках да израснеш сред англичаните. Ан ме научи какво значи „мир“. — Той взе ръката на Роуан в своята. — Никой никога не е покорявал ланконите, момче. Устояхме на хуните, славяните, аварите, римляните и Карл Велики. — Той спря и се усмихна. — Не устояхме обаче на свещениците. Те ни направиха християни. Но с нашествениците се преборихме. Ние, ланконите, можем да се преборим с всички… освен със самите себе си — довърши той тъжно.

— Племената се бият помежду си — отбеляза Роуан. — Сам се убедих.

Тал стисна ръката му.

— Чух, че сам си излязъл срещу зерните, че си се изправил срещу самия Брокаин.

— Зерните саланкони.

— Да — започна Тал, а Роуан изчака докато се пребори с поредния пристъп на кашлицата, — когато отидох в Англия, когато срещнах Ан, видях как една страна може да има един крал. Казват, че съм крал на Ланкония, но всъщност управлявам само ириалите. Никой зерна или вател не ме признава за свой владетел. Нима ще си останем народ от разединени племена? Ако не се поддържаме, Ланкония ще изчезне.

Роуан започваше да се досеща какво очаква баща му от него.

— Искаш са обединя ланконите?! — произнесе той на глас, без да успее да прикрие потреса си от тази мисъл. Той не си бе давал сметка колко са разединени помежду си, докато не пристигна в Ланкония. Само защото се бе изправил пред трима хлапака и един старец, не означаваше, че може да покори цялата страна.

— Нарочно те оставих да израснеш извън пределите на Ланкония — продължи Тал. — Ти не си ириал и може би, защото си наполовина англичанин, останалите племена ще те приемат.