Къртицата

— Покой на всички — високо произнесе Тагол ритуалното приветствие.

— Покой… покой… — отвърна нестроен хор от гласове и затихна.

— Къде е шестият човек? — пискливо запита единият от старците, прегърбеният Етай.

— Стъпи на отровно място — отвърна Тагол.

Отговорът му потъна в мълчание. Ловците насядаха край огъня и невъзмутимо приеха своите парчета месо, добито от другата група, която се беше върнала навреме.

Един по-силен полъх на нощния вятър надигна високо пламъците. През тях Базил видя лицето на Ика. Момичето гледаше към него.

Гледаше с омраза.

Това трая само миг. Огънят се смири, лицето на Ика потъна в сянка, но това кратко видение беше достатъчно. Без да има доказателства, Базил беше почти уверен, че именно Ика е съборила скалата над него.

В долината тегнеше тишина, нарушавана само от звучно мляскане и от пукането на съчките в жарта. Базил погледна към недояденото парче месо в ръцете си. Не беше гладен. Подаде го на съседа си и избърса мазните си длани в панталона. От другата страна на огъня Ика се виждаше като едва доловим строен силует. С характерното за нея рязко движение, тя се изправи. Въпреки ужасната рокля, беше красива, това трябваше да се признае. По някакво чудо в нея нямаше нито една уродлива черта. Напротив — тялото й би било съвършено, ако не беше толкова отслабнало от постоянните лишения.

Но не красотата го вълнуваше сега. Важно беше съвсем друго — странните отношения, които се създаваха между момичето и Базил. Тя го беше спасила. И в същото време го мразеше. От три дни живееха в една и съща землянка, спяха един до друг, а помежду им като невидима стена се изправяше непонятната ненавист.

„Прекалено много хора ме мразят — помисли Базил. — Прекалено много хора искат от мене нещо, което не разбирам. Сякаш те знаят за мене повече, отколкото аз сам. Та аз дори нямаше да зная името си, ако не ми го беше казал Нод Карлар. И все още не съм сигурен дали това е истинското ми име. Звучи познато и непознато…“

Жените се отдалечаваха. Край огъня останаха само мъжете. Базил разбра, че се подготвя нещо, в което ще участвуват избрани хора. Не беше поканен, затова стана и се обърна към землянките, но тежката ръка на Тагол го задържа.

— Сядай тук. Сега ще се посмеем.

Базил послушно седна. За втори път чуваше тази загадъчна фраза и не можеше да я разбере. Нищо не предразполагаше към смях. Ловците навъсено гледаха към огъня.

От мрака се приближи старият Раппар. В осемте дълги, гъвкави пръсти на дясната си ръка той носеше някакъв тежък, кръгъл предмет.

— Какво носи? — прошепна Базил към Тагол.

— Нападателна газова граната — също шепнешком отвърна гигантът.

Старецът застана край огъня и вдигна високо ръка. Гранатата блестеше между преплетените пръсти.

— В памет на мъртвия — каза Раппар.

— В памет на мъртвия — повториха ловците.

Металната топка се търкулна от пръстите на стареца. Застинал на мястото си, Базил видя как гранатата удари твърдата земя, разпука се и леко избухване разтърси пламъците на огъня. Ловците продължаваха да седят неподвижно и шумно вдишваха въздуха, към който се примесваше противна, остра миризма.

Базил искаше да запита какво означава този ритуал, но не успя. Старият Раппар привлече погледа му. Мъчеше се да седне, а костеливите крака не искаха да му се подчинят. Това беше смешно, невероятно смешно. Някакви останки на приличие задържаха смеха, но тяхната съпротива рухна и Базил задъхано се закикоти. Край него отекваше боботещият смях на Тагол. Отсреща Раппар най-сетне успя да седне, закиска се и с трепереща ръка посочи към покрития със засъхнала кал Камано. Джуджето на свой ред се изхили, търкулна се назад и започна да рита с крака. Тази гледка предизвика нов пристъп на смях. Вече се смееха всички — с насълзени очи, с ръце, притиснати към корема, задъхани и безсилни да спрат.

Легнал по гръб, Базил не виждаше нищо освен звездите по безоблачното нощно небе. Сред тях неподвижно висеше кръглият светещ диск на спътника Ело. Той приличаше на дупка в небето. Дупка в небето! Просто да умреш от смях! Дупка в небето!

От очите му течаха сълзи. Задушаваше го остра болка в диафрагмата, но смехът непрекъснато го разтърсваше. Краката му безсилно ритаха, а в съзнанието му безмилостно се въртяха все по-смешни неща. Нод Карлар сигурно е готов да си изяде червената качулка от яд, че изпусна пленника! И колко беше просто… Ето, погледнете, натиска се тук и тук… А после — бух в стената! Пленникът избяга… Избяга бившата къртица…

Вече нямаше сили да се смее. Лежеше и тихо хълцаше. Стори му се, че се събужда от някакъв кошмар. Колко време беше изминало? Потърси в небето Ело и не го откри. Спътникът беше залязъл. Значи бяха минали не по-малко от два часа! Какво ставаше с него? Съзнание ли беше изгубил?

Другите ловци лежаха край покритата с пепел жарава. Дишаха тежко и не помръдваха. От време на време пресекливо кикотене се надигаше и потъваше в мрака.