Къртицата

Когато излезе в Централния тунел, работата кипеше. От десетките нови отклонения се чуваше шумът на лапите, разгребващи глина и скални отломъци. Онези, които нямаха късмет, дружно копаеха продължението на тунела. Вече бяха напреднали с няколко телесни дължини. Всеки път, когато в глината се появяваше парче руда, съгласието им се изгубваше и те с удари си оспорваха правото да го приберат. Но скоро минералът изчезваше в нечий чувал и общата работа започваше отново.

Най-отзад тромаво се въртеше някой. За него нямаше място дори и тук. Вместо да копае, той ровеше из отхвърлената глина и с жално сумтене прибираше най-дребните парченца, останали незабелязани от другите. Разбира се, това не можеше да бъде никой друг, освен Гладния. И този път той щеше да се върне без руда, а после дълго щеше да скимти от болка в почти празния стомах.

Бързия пропълзя до него и опипа чувала му. Както очакваше, вътре нямаше почти нищо. Но Гладния се изплаши за няколкото жалки камъчета, дръпна чувала и отчаяно просъска:

— Мое!

Едновременно развеселен и обиден, Бързия го тупна по гърба.

— Ела. Пълен чувал.

Гладния веднага забрави за уплахата и доверчиво запълзя след него. Бързия почти насила го напъха в своето разклонение, просна се наблизо и зачака.

Не знаеше защо постъпи така. Би могъл да остави рудата на същото място. Имаше шансове следващия път пак да пристигне пръв и без никакви усилия да си осигури почивка за цялото работно време. Не можеше да очаква в замяна помощ някога, когато сам остане без добив. Гладния никога не намираше руда. Затова редовно оставаше без храна.

Най-после Гладния тромаво се измъкна от разклонението. Тежкият чувал се влачеше зад него. Без да приказва, Бързия го побутна и двамата се насочиха нагоре по спиралата на Централния тунел.

Към средата на пътя Бързия спря и изчака другия да го настигне.

— Ела.

— Къде? — озадачено изсъска Гладния.

— Топлото място.

Казаното беше достатъчно. Всички познаваха Топлото място. Когато имаха щастието бързо да напълнят чувалите си, те отиваха да почиват там, докато прозвучи сигналът за връщане. Гладния обаче само беше чувал за това. На него никога не му оставаше време за почивка. Той опипа чувала, като че се боеше да не му го открадне някой и запита:

— Къде Топлото място?

— Ела — повтори Бързия и се вмъкна в едно от разклоненията.

Можеше да се ориентира безпогрешно в лабиринта от преплетени коридори. По-често от всички други свършваше работата си преждевременно и тогава идваше тук, за да потъне отново в безкрайните си странни мисли.

Наоколо ставаше по-топло. Коридорът се разшири и се превърна в голяма пещера, издълбана толкова отдавна, че никой не помнеше това. Тук наблизо минаваше горещ подземен поток и водите му сгряваха глината и скалите.

Сумтейки от щастие, Гладния пропълзя в самото дъно на пещерата и легна върху един горещ камък. Беше толкова благодарен, че вечният му страх изчезна и той пусна чувала от лапата си. Бързия се настани в средата на просторната зала, където топлината не беше чак толкова силна и можеше спокойно да се диша.

— Добре — радостно каза Гладния. — Бързия добре. Аз болки в лапите. Винаги болки. Сега не болки. Добре.

„Ревматизъм“ — помисли Бързия и изведнъж трепна. Отново! Отново в главата му се появяваха мисли, дошли сякаш от друг, безкрайно по-богат свят. Дори самото понятие „мисъл“ беше чуждо тук. В своя беден съскащ език те употребяваха словосъчетанието „нещо в главата“.

Дали и с другите беше така? Бързия изскърца със зъби от безсилие и се помъчи да стъкми въпроса:

— Ти неща в главата?

— Да — лаконично отвърна Гладния.

— Ти неща в главата може каже?

— Да.

— Какво?

— Аз — Горните пълен чувал. Горните — аз много храна, много горчиво нещо, не болки.

Бързия разочаровано изсумтя и млъкна, но след малко настоя:

— Не. Ти неща в главата не може каже — няма неща на устата?

— Не — изсъска Гладния. — Аз има неща в главата — има неща на устата. Винаги.

С последна надежда да получи интересен отговор, Бързия запита:

— Ти има неща в главата след работа, когато спи?

— Когато спи няма нищо в главата. Като празен тунел. Нищо не чува, нищо не усеща, нищо няма.

— Няма неща в главата от горчивото нещо?

— Аз никога няма горчивото нещо.

С това разговорът им приключи. Бързия се отпусна на пода, ядосан от своята разсеяност. Наистина бе забравил, че Гладния никога нямаше добър добив, а горчивото нещо се полагаше само като поощрение за пълен чувал. Нищо, този път нямаше да бъде така. И през време на следващата работа щеше да узнае дали и Гладния вижда същите неща, когато спи.

Сети се за животинчето. Отвори чувала и бръкна със задна лапа в него. Зверчето вече не помръдваше — близостта на рудата го беше убила.

— Яде — каза той и подхвърли дребното телце към Гладния.

В мрака се раздаде припряно, лакомо мляскане, хрущене на кости. Гладния не изпускаше от устата си нищо.