Кървави книги-том 2

— Нападнал е Катрин? Сигурен ли си?

— Или поне се канил да я нападне.

— Не! Той никога не би я наранил. Никога!

— Кой е той, Филип? Знаеш ли?

— Кажи ѝ да не ходи повече там. Моля те, Луис. — Погледна го умолително. — Моля те, за бога, кажи ѝ да не стъпва повече там. Ще го направиш ли? И ти недей. Не ходи там.

— Кой е той?

— Кажи ѝ.

— Ще ѝ кажа. Но ти трябва да ми кажеш кой е този мъж, Филип.

Филип поклати глава, беше започнал да скърца шумно със зъби.

— Няма да разбереш, Луис. Не очаквам да разбереш.

— Кажи ми, искам да помогна.

— Просто ме остави да умра.

— Кой е той?

— Остави ме да умра… Искам да забравя, защо ме караш да си спомням? Искам…

Той го погледна отново: очите му бяха кървясали, нашарени с червени жилки от безсънни нощи и плач. Но явно сълзите му бяха пресъхнали — там, където преди бе имало искрен страх от смъртта, желание за любов и апетит за живот, сега имаше само суха празнота. Луис видя пълно безразличие: към съществуването, към инстинкта за самосъхранение, към чувствата.

— Тя беше курва! — възкликна внезапно Филип и сви юмруци — нещо, което Луис за пръв път го виждаше да прави. Ноктите му се забиха в меката плът на дланите, от тях потече кръв.

— Курва — повтори той и гласът му прогърмя в малката стая.

— Не викай — изръмжа пазачът.

— Курва! — Този път Филип изсъска обвинението през зъби, беше ги оголил като вбесен павиан.

Метаморфозата му шокира Луис.

— Ти започна всичко — каза Филип, като го гледаше право в очите. Тежко обвинение, което старецът не успя да проумее.

— Аз?

— С твоите истории. С проклетия Дюпен.

— Дюпен?

— Лъжи, абсолютни лъжи. Жени, убийство…

— Историята за улица „Морг“ ли?

— Гордееше се ужасно с нея, нали? С всичките си глупави лъжи. Не беше истинска.

— Напротив, беше.

— Не. Никога не е била, Луис, беше просто история. Дюпен, улица „Морг“, убийствата…

Той се задави, изглежда, не можеше да изрече на глас следващата дума.

— … маймуната.

Ето я: произнесе думата така, сякаш режеха от гърлото му всяка сричка.

— … маймуната.

— Какво за маймуната?

— Има зверове, Луис. Някои от тях са жалки, циркови животни. Без мозък, жертви по рождение. Но има и други.

— Какви?

— Натали беше курва! — изкрещя отново Филип с облещени очи. После сграбчи Луис за ревера и започна да го раздрусва. Всички присъстващи в стаята за свиждане се обърнаха, за да гледат как двамата старци се боричкат върху масата. Пазачът издърпа назад Филип под погледа на ухилените затворници и техните посетители, а нещастникът се замята в ръцете му, като сипеше нечленоразделни обиди.

— Курва! Курва! Курва! — беше всичко, което успя да каже, докато го влачеха обратно към килията.

* * *

Катрин посрещна Луис на вратата на апартамента си. Трепереше, лицето ѝ беше обляно в сълзи. Стаята зад гърба ѝ беше в безпорядък.

Тя зарида на гърдите му. Луис се опита да я успокои, но Катрин беше неутешима. Не беше утешавал жена от много години и беше забравил как се прави. Беше смутен и тя го усети. Отскубна се от прегръдката му, не искаше повече да я докосва.

— Той беше тук.

Не беше нужно да пита за кого става въпрос. Странникът, плачещият непознат с бръснача.

— Какво искаше?

— Непрекъснато ми повтаряше името на Филип. Не го изговаряше ясно, по-скоро грухтеше и когато не казах нищо в отговор, разтури всичко и изпочупи вазите. Нищо не търсеше, просто искаше да направи бъркотия.

Беше бясна от безсмислеността на нападението.

Апартаментът бе превърнат в руини. Луис закрачи между порцелановите отломки и парчетата плат, като клатеше глава. В съзнанието му се наслагваха образите на разплакани лица: Катрин, Филип, непознатият мъж. Всички в малкия му свят изглеждаха наранени и разстроени. Всички страдаха, но източникът на страданията им оставаше неизвестен.

Само Филип бе насочил обвинителен пръст: към самия Луис.

„Ти започна всичко.“ Не бяха ли това думите му? „Ти започна всичко.“

Но как?

Луис застана пред прозореца. Три от малките стъкла бяха счупени от летящи отломки и вятърът фучеше в стаята със заскрежени зъби. Той погледна към скованите от лед води на Сена и зърна някакво движение. Стомахът му се сви.

Странникът беше вдигнал глава и гледаше обезумяло към прозореца. Вечно спретнатите му дрехи бяха раздърпани, а на лицето му беше изписано пълно отчаяние: жалостиво изражение, почти трагично. Или по-скоро имитация на трагедия — болката на актьор. Докато Луис се взираше в него, непознатият вдигна ръце към прозореца — жест, който приличаше на молба за прошка или проява на разбиране, а може би и двете.

Луис отстъпи назад, за да избяга от призива. Това беше прекалено, просто прекалено. И след миг видя как странникът се отдалечава през двора. Превзетата му походка се беше изродила в широки, клатушкащи се крачки. Когато изгуби раздърпаната фигура от поглед, старецът издаде нисък, продължителен стон. Беше разбрал.

— Луис?

Тази наперена, клатушкаща се походка не беше човешка. Беше походката на звяр, научен да върви като човек, но забравил как се прави без господар, който постоянно да имитира.

Беше маймуна.