Кървави книги том 4

Раненият мъж изкрещя, но глъчката на пазара погълна вика му. Исая извади острието и от тялото на Джером бликна топлина. Великанът замахна отново, но жертвата му беше по-бърза – отскочи назад и хукна със залитане по улицата. Той се втурна да го довърши, преди някой да е чул виковете му за помощ, но разстоянието между тях растеше с всяка крачка – Джером беше бос, а скъпите велурени обувки на гиганта се пързаляха по лепкавия асфалт.

– Няма да ми избягаш – процеди през зъби Исая.

Събори една кула от щайги и съдържанието им се разпиля пред Джером. Беглецът забави ход, за да се наслади на аромата на натъртените плодове, и тази прищявка едва не го уби. Гигантът го настигна и се приготви да го изкорми. Джером видя как ножът се приближава към корема му и си представи предстоящата болка: разпорващият удар и топлината, която избликва от раната, за да се смеси с кръвта на ягодите в канавката. Видението беше толкова примамливо, че почти му се прииска да се сбъдне.

Това нямаше да е първото убийство на Исая: вече беше затрил двама души. Понеже познаваше безмълвната лексика на акта, той видя поканата в очите на жертвата и я прие с радост. Замахна с ножа, но Джером не се хвърли да го посрещне. Вместо това се отдръпна в последния момент и нападна на свой ред сводника. Исая се наведе, за да избегне юмрука му, и се подхлъзна върху ягодите. Ножът излетя от ръката му и се приземи сред изпочупените щайги. Джером побягна отново, а ловецът спря да потърси оръжието си. Когато най-после го намери, вече беше късно – плячката беше изчезнала в претъпканата с хора улица. Той понечи да прибере ножа в джоба си, но от тълпата излезе един униформен полицай.

– Какво имаме тук? – попита полицаят, като посочи острието.

Исая проследи погледа му. Окървавеният нож беше почернял от мухи.

* * *

Карнеги отпи от горещия шоколад, третият за последния час, и се загледа в настъпването на здрача. Откакто се помнеше, винаги бе искал да бъде детектив. И винаги бе смятал, че свечеряването е магическо време. Нощта се спуска над града и хиляди злодеи навличат злодейските си дрехи, за да излязат да си поиграят. Време за бдителност и строго съблюдаване на морала.

Но тогава е бил малък и не е подозирал каква умора носи здрачът. Сега се чувстваше изцеден и знаеше, че ако изобщо успее да поспи през следващите няколко часа, то ще бъде тук, в този стол, с крака върху отрупаното с пластмасови чаши бюро.

Телефонът иззвъня. Беше Йохансон.

– Още ли бачкаш? – попита инспекторът, впечатлен от отдадеността му към работата.

Минаваше девет. Може би и токсикологът нямаше истински дом, в който да се прибере.

– Чух, че нашият човек е имал доста натоварен ден.

– Така е. Нападнал една проститутка в Сохо, а после го намушкали с нож.

– И въпреки това сте го изпуснали?

– Случва се – отговори Карнеги; беше прекалено уморен, за да се подразни. – Какво мога да направя за теб?

– Просто си помислих, че ще искаш да знаеш: маймуните умират.

– Всичките ли? – оживи се инспекторът.

– Три от четиринайсетте вече са мъртви. Предполагам, че до зори ще ги последват и другите.

– От изтощение ли умират?

Карнеги се сети за бесните оргии в клетките. Кой би могъл да издържи на подобни веселби, без рано или късно да се разпадне?

– Не е от физическа умора. Или поне не каквато си мислиш. Трябва да изчакаме резултата от аутопсиите, за да...

– А от какво според теб?

– Според мен просто изпушват, гръмва им бушонът.

– Какво?

– Мозъците им не издържат на напрежението. Ефектът от химикала не се разсейва. Подхранва се сам. Нарастването на възбудата увеличава ефекта от химикала, а това води до още по-голяма възбуда. Получава се омагьосан кръг. Стават все по-възбудени. Накрая мозъците им не издържат и хоп! – внезапно се озовавам до лакти в мъртви маймуни. – В гласа му отново се появи усмивка. – Не че това спира другите макаци да са забавляват. Тук некрофилията е на почит.

Карнеги погледна изстиналия шоколад. На повърхността му се бе образувала коричка, която се набръчка, щом взе чашата.

– Значи е въпрос на време?

– Да изгърми и нашият човек ли? Да, така мисля.

– Добре, благодаря за информацията. Дръж ме в течение.

– Няма ли да дойдеш да се насладиш на гледката?

– Ще мина и без маймунски трупове, благодаря.

Йохансон се изсмя и Карнеги затвори телефона. Когато се обърна пак към прозореца, нощта вече беше настъпила.

* * *

Токсикологът тръгна към вратата на лабораторията, за да включи осветлението – докато разговаряха с Карнеги, се беше свечерило. Видя удара, който го събори, секунда преди да го улучи във врата. Един от гръбначните му прешлени се счупи и краката му омекнаха. Така и не стигна до ключа на лампата. Падна на земята и когато главата му се стовари на пода, разликата между деня и нощта вече беше чисто теоретична.