Кървави книги (Том I)

Кауфман започна да пресмята рисковете на ситуацията — математиката на паниката. Ако остане на мястото си, рано или късно Касапина ще погледне надолу към него и ще го направи на кайма. От друга страна, ако напусне скривалището си, има риск да го видят и да го погнат. Кое е по-лошо: да остане бездеен и да посрещне смъртта си приклещен натясно, или да се размърда и да се изправи пред Създателя насред вагона?

Той се изненада от куража си — реши да действа.

Изпълзя изпод седалката безкрайно бавно, без да откъсва очи от гърба на Касапина. Щом се озова на пътеката, започна да се прокрадва към вратата. Всяка стъпка беше истинско мъчение, но убиецът изглеждаше прекалено погълнат от разговора, за да се обърне.

Стигна до вратата. Започна да се изправя, като същевременно се опитваше да се подготви за гледката, която го очакваше във Втори вагон. Сграбчи дръжката и отвори вратата.

Шумът от релсите се засили и в лицето го блъсна вълна от влажен въздух, който миришеше на нещо неземно. Нямаше начин Касапина да не го е чул или помирисал, нали? Сега щеше да се обърне…

Но не. Кауфман се провря през отвора и влезе в кървавата камера от другата страна.

Облекчението го направи невнимателен. Не успя да затвори добре вратата и тя започна да се отваря наново от люшкането на влака.

Махогани подаде глава от кабината и се втренчи в междинната врата.

— Какво беше това, по дяволите? — попита машинистът.

— Не съм затворил добре вратата.

Кауфман чу приближаващите се стъпки на Касапина. Сви се ужасен до стената и внезапно осъзна колко пълни са червата му. Убиецът затвори вратата, без да влезе при него, после стъпките се отдалечиха.

Беше в безопасност, поне до следващата глътка въздух.

Кауфман отвори очи, като се подготви за касапницата, която го очакваше.

Нямаше как да избяга от нея.

Тя изпълни всичките му сетива: миризмата на оголени вътрешности, гледката на телата, допирът на пръстите му до разлятата по пода течност, скърцането на ремъчните дръжки, които се опъваха под тежестта на труповете, въздухът, който имаше солен вкус заради кръвта. Намираше се в леговището на смъртта и пътуваше в неизвестна посока през мрака.

Този път не му се догади. Не изпита нищо, освен най-обикновена погнуса. Даже установи, че се взира в телата с известно любопитство.

Най-близкият труп принадлежеше на пъпчивия младеж, който бе видял в Първи вагон. Висеше надолу с главата и се поклащаше напред-назад в ритъма на влака, в унисон с трите трупа до него — скверен танц на смъртта. Ръцете му се полюшваха, освободени от раменните стави, в които бяха направени дълбоки три-четирисантиметрови разрези, за да могат телата да се сместят едно до друго.

Всяка част от анатомията на мъртвото хлапе се полюшваше. Езикът, провиснал през отворената уста. Главата, увесена на прерязания врат. Дори пенисът, който се размахваше от обезкосмените слабини. От раната на главата и от срязаната югуларна вена все още бликаше кръв в една черна кофа. В цялата сцена имаше някаква елегантност — признак за добре свършена работа.

До това тяло бяха окачени труповете на две млади бели жени и един по-мургав мъж. Кауфман наклони глава, за да разгледа лицата им. Бяха напълно безизразни. Една от жените беше красива. Мъжът приличаше на пуерториканец. Всички бяха с обръснати глави и тела. Във въздуха все още миришеше на стрижене. Кауфман плъзна гръб по стената, за да се изправи и едно от женските тела се завъртя с гръб към него.

Този последен ужас го свари неподготвен.

Плътта на гърба беше разрязана от врата до задника, а мускулите бяха обелени от лъщящия гръбнак. Това беше последният триумф на занаята на Касапина. Тези провесени, обръснати, обезкървени и нарязани човешки тела, разпорени като риби и готови за консумация.

Кауфман почти се усмихна на съвършенството на този ужас. Той усети как лудостта се прокрадва като гъдел в основата на черепа му, примамва го да изпадне в забвение и му обещава пълно безразличие към света.

Започна да трепери неконтролируемо. И усети как гласните му струни се напрягат за писък. Желанието беше нетърпимо… но ако изпищеше, скоро щеше да се превърне в едно от съществата, които виждаше пред себе си.

— Мамка му — изруга той малко по-силно, отколкото бе възнамерявал, после се оттласна от стената и тръгна през вагона между люлеещите се трупове, като разглеждаше спретнатите купчини от дрехи и принадлежности, които лежаха на седалките до собствениците си. Подът под краката му лепнеше от засъхваща жлъчна течност. Въпреки че беше присвил очи, видя съвсем ясно кръвта в кофите — беше гъста и с наситен цвят, а в нея плаваха мънички твърди частици.

Вече беше подминал младежа и виждаше вратата на Трети вагон. Всичко, което трябваше да направи, беше да измине тази жестока отсечка. Кауфман се насили да продължи, като се мъчеше да пренебрегне ужасите и да се съсредоточи върху вратата, която щеше да го отведе далеч от лудостта.

Подмина първата жена, „Още няколко метра“, каза си, най-много десет крачки, дори по-малко, ако крачи решително.

И тогава лампите угаснаха.

— Боже!

Влакът се наклони и Кауфман изгуби равновесие.