Кървави книги (Том I)

Джъд слезе пръв от колата. Земята под кецовете му лепнеше от съсирващата се кръв. Той огледа клането. Нямаше никакви отломки — никаква следа от самолетна катастрофа, никакъв огън, никаква миризма на гориво. Само десетки хиляди пресни трупове, до един голи или облечени в идентични дрехи от сив шевиот — и мъжете, и жените, и децата. Джъд забеляза, че някои от тях носят около гърдите си стегнати кожени сбруи, от които излизат километрични въжета. Когато ги разгледа по-отблизо, видя ясно необичайната система от възли и върви, която продължаваше да свързва телата. По някаква причина тези хора са били завързани заедно. Някои бяха завързани за раменете на съседите си като момчета, яхнали другарите си в игра на конче. Други — ръка за ръка, омотани с ивици въжета в стена от мускули и кости. Трети бяха превърнати на топка, с глава, навряна между коленете. Всички бяха завързани по някакъв начин за съседите си като в някаква смахната колективна игра на бондидж37.

Нов изстрел.

Мик вдигна очи.

Самотен мъж в сиво палто крачеше между телата с револвер в ръка и довършваше умиращите. Беше жалък, съмнителен акт на състрадание, но онзи продължаваше да го върши, като подбираше първо децата. Изпразваше револвера, зареждаше отново, изпразваше, зареждаше, изпразваше…

Мик не издържа.

Изкрещя с всичка сила, за да надвика стоновете на ранените.

— Какво е това?

Мъжът вдигна очи от ужасяващото си дело и Мик видя, че лицето му е мъртвешки сиво като палтото му.

— А? — Онзи изгледа намръщено двамата натрапници през дебелите стъкла на очилата си.

— Какво се е случило тук? — извика му Мик. Гневният крясък го накара да се почувства по-добре. Може би този човек бе виновен. Би било хубаво да има някой, когото да обвини за станалото.

— Кажи ни — продължи Мик. Даде си сметка, че говори през сълзи и гласът му трепери. — Кажи ни, за бога. Обясни.

Сиводрехият поклати глава. Не разбираше какво му говори този млад идиот. Беше нещо на английски, само това разбра. Мик се запъти към него под погледите на мъртвите очи. Очи като лъскави черни скъпоценни камъни върху разбити лица; очи на откъснати глави, които го гледаха от горе на долу. Очи на глави, които не можеха да говорят, а само да вият. Очи на глави, които не можеха нито да вият, нито да дишат.

Хиляди очи.

Мик застана пред сиводрехия, който бе изпразнил почти напълно оръжието си. Мъжът си бе свалил очилата и ги бе захвърлил. Той също плачеше, а едрото му тромаво тяло се разтърсваше конвулсивно.

Една ръка се протегна към краката на Мик. Той не искаше да поглежда към собственика й, но ръката пипна обувката му и не му остави друг избор. Млад мъж с изпочупени стави, проснат на земята като свастика от плът. Под него лежеше момиченце, окървавените й крачета се подаваха под тялото на мъжа като две розови пръчки.

На Мик му идеше да грабне револвера на сиводрехия, за да принуди ръката да спре да го докосва. Или още по-добре — картечница, огнехвъргачка, нещо, с което да прекрати агонията на мъжа.

Когато отвърна очи от изпотрошеното тяло, Мик видя, че човекът със сивите дрехи вдига револвера си.

— Джъд — каза Мик, но докато произнасяше името му, онзи мушна дулото в устата си и натисна спусъка.

Беше запазил последния куршум за себе си. Тилът му се разпука като изпуснато яйце, от главата му изхвърча парче черепна кост. Тялото му омекна и той се свлече на земята, като продължаваше да стиска револвера с устни.

— Трябва — започна Мик, без да се обръща към никой конкретно. — Трябва…

Какво можеха да сторят? Какво трябваше да направят в тази ситуация?

— Трябва…

Джъд беше застанал зад него.

— Да помогнем — довърши той вместо Мик.

— Да. Трябва да доведем помощ. Трябва…

Да тръгваме.

Да тръгват! Това трябваше да направят. Под какъвто и да е предлог, по каквато и да е съмнителна, малодушна причина, трябваше да тръгват. Да се махнат от бойното поле, да се махнат от обсега на една умираща ръка с рана вместо тяло.

— Трябва да кажем на властите. Да се доберем до някой град. Да доведем помощ…

— Свещеници — рече Мик. — Трябват им свещеници.

Мисълта да се даде последно причастие на толкова много хора беше абсурдна. Щеше да е необходима цяла армия от свещеници, водно оръдие със светена вода, високоговорител, с който да произнесат благословиите.

Двамата обърнаха заедно гръб на ужаса, прегърнаха се и тръгнаха през касапницата към колата.

В нея имаше някой.