Кървави книги (Том I)

Видя и още нещо — лъжата в него, отсъствието на сила там, където бе смятала, че има нещо удивително. Момчето не притежаваше дарбата да контактува с духове и никога не я бе притежавало, видя го съвсем ясно. Това беше един малък лъжец, момче-лъжец, сладък лъжец с бяла кожа, лишен от състраданието или мъдростта да проумее какво се е осмелил да стори.

Вече бе сторено. Лъжите бяха изречени, триковете бяха изиграни и хората от магистралата, вкиснати, че са били измамени и направени за смях, бучаха пред пролуката в стената, като настояваха за удовлетворение.

Тя бе отворила тази пролука; беше я напипала неволно, беше я разчовъркала и разширила малко по малко. Получи се благодарение на желанието й към момчето — непрекъснатите й мисли за него, объркването, страстта и отвращението към тази страст бяха разширили процепа. От всички сили, които правеха системата видима, любовта, нейната посестрима страстта и тяхната посестрима загубата бяха най-могъщи. А тя въплъщаваше и трите. Обичаща, изпълнена с копнеж и напълно наясно с невъзможността и на двете. Завладяна от агонията на чувства, които игнорираше, защото вярваше, че обича момчето единствено като свой Посредник.

Не беше вярно! Не! Тя го искаше, желаеше го в момента, копнееше да го усети вътре в себе си. Само че беше твърде късно. Хората от магистралата не можеха да бъдат игнорирани повече — те настояваха, да, настояваха да се доберат до малкия измамник.

Беше безсилна да им попречи. Само ахна от ужас, щом видя магистралата да се разгръща пред нея, защото разбра, че това не е обикновено кръстовище.

Фулър чу звука.

— Доктор Флореску? — Той вдигна очи от апаратурата и лицето му — обляно със синя светлина, която тя виждаше с ъгълчето на окото си — придоби въпросително изражение. — Казахте ли нещо?

Тя мислеше със свит стомах как ще свърши всичко.

Безплътните лица на мъртвите се виждаха съвсем ясно. Долавяше дълбочината на тяхното страдание и съчувстваше на желанието им да бъдат чути.

Нямаше никакво съмнение, че магистралите, които се пресичаха на „Толингтън Плейс“, не бяха обикновени пътни артерии. Пред очите й не преминаваше щастлива, безгрижна процесия от обикновени мъртъвци. Не, през тази къща минаваше път, по който се движеха само жертви и извършители на насилствени актове. Мъже, жени и деца, загинали в невъобразими страдания, които помнеха последните си мигове. Погледите им говореха красноречиво за страданията, които са преживели, по призрачните им тела още имаше белези от смъртоносни рани. А сред жертвите най-спокойно се разхождаха техните убийци и мъчители. Тези чудовища, тези безумни кръвопийци с размътени съзнания надничаха в света — невъзможни същества, неописуеми, забранени издънки на човешкия род, виещи и кряскащи безсмислици.

Момчето на горния етаж най-сетне усети присъствието им. Тя видя как то се извръща в тихата стая, как осъзнава, че гласовете, които чува, не са жужене на мухи, а оплакванията не са жалване на насекоми. Момчето внезапно разбра, че обитава съвсем малко късче от света и че останалата част от него — Третият, Четвъртият и Петият свят — се притиска към легналото му по гръб тяло, гладна и неизбежна. Тя подуши и вкуси паниката, която се изписа на лицето му. Да, вкуси момчето, както винаги бе копняла, но не чрез целувка, а чрез нарастващия му страх. Той я изпълни — и съчувствието й бе пълно. Уплашеният поглед беше неин колкото и негов — от пресъхналите им гърла се изтръгна една и съща хриплива дума:

— Моля…

Която всяко дете научава.

— Моля…

Която печели подаръци и внимание.

— Моля…

Която дори мъртвите, разбира се, дори мъртвите би трябвало да знаят и зачитат.

— Моля…

Днес нямаше да има милост, тя знаеше това. Тези отчаяни призраци бяха бродили по магистралата цяла вечност, носейки със себе си раните и безумието, които ги бяха убили. Бяха станали жертва на лекомислието и нахалството на момчето, на неговите глупост и измама, които бяха превърнали страданията им в игра. Сега искаха да кажат истината.

Фулър я наблюдаваше съсредоточено, а лицето му плуваше в море от пулсираща оранжева светлина. Тя усети ръцете му върху кожата си. Имаха вкус на оцет.

— Добре ли сте? — попита я той. Дъхът му беше като желязо.

Тя поклати глава.

Не, не беше добре, нищо не беше добре.

Пролуката се разширяваше с всяка секунда и през нея се виждаше друго небе — тъмносивото небе, прихлупило магистралата. То бе надвиснало над самата реалност на къщата.

— Моля — каза тя и вдигна очи към разсейващата се материя на тавана.

По-широка. По-широка…

Крехкият свят, в който живееше, беше разпънат до скъсване.

Изведнъж се разкъса, като язовирна стена, и черните води заляха стаята.

Фулър разбра, че нещо не е наред (внезапният му страх промени цвета на аурата му), но не можеше да проумее какво. Тя усети тръпките по гръбнака му, видя обърканите му мисли.

— Какво става? — попита той. Във въпроса му имаше такъв патос, че я напуши смях.

Каната за вода в стаята на горния етаж се счупи.