Кръвна линия

Озареният от слънцето двор зад стената играеше ролята на паркинг и градина с вековни дъбове и цъфнали рози. В централната част имаше седемдесет помещения, всички в готически стил, със заострени арки, високи прозорци и множество врати и балкони. Всичко това водеше нагоре към две правоъгълни кули, увенчани с назъбени парапети.

Хеликоптерът се насочи към площадката за кацане в двора. Когато се спусна между стените, Грей изпита чувството, че светът се затваря и се озовава в капан. Плъзгачите докоснаха земята и той бе изведен навън със закопчани отзад ръце. Водачът на екипа го поведе през двора към гигантския засводен вход на основното имение.

Нямаше къде да избяга. Дори да успееше да се измъкне, той си оставаше вързан електронно към предавателя в джоба на водача. Ако се отдалечеше на повече от десет метра от него, обратното отброяване до детонацията щеше да започне отново.

А точно сега трябваше да запази главата си цяла.

И то в много отношения.

На няколко крачки от него водачът на екипа вдигна ръка към слушалката си и се заслуша. Другата му ръка нервно почеса разпятието на врата му. Единственото, което Грей чу, беше последното „Да, сър“.

Мъжът се обърна към него.

— Ела с мен.

Изкачиха каменните стъпала и минаха през отворената дървена врата, украсена с резби, изобразяващи рицарски турнири и битки.

Зад вратата имаше огромна зала. Засводеният таван и масивните каменни колони създаваха впечатлението за катедрала. Слънчевата светлина нахлуваше през разноцветните стъкла, на които също бяха изобразени рицари, но в по-светска обстановка; мнозина бяха с тамплиерски кръстове върху туниките си.

Въпреки огромните й размери в залата се усещаше топлина, която не се поддаваше на описание. Дебелите килими омекотяваха каменния под. Двете камини в отсрещните краища, достатъчно високи, за да се мине с кон през тях, обещаваха весели зимни огньове. Дори сега те бяха пълни с огромни букети, чийто аромат изпълваше помещението с обещание за безкрайно лято.

И Грей разбираше откъде е дошъл прякорът на имението — Хижата. Репутацията му на ловна хижа беше очевидна. Някои от постелките на пода бяха мечи кожи. По стените бяха окачени трофеи на зверове от всички континенти.

„Хемингуей би се чувствал на седмото небе тук“.

— Движи се! — излая водачът.

Грей забърза напред към вратата до една от камините. Водачът почука.

— Влез.

Грей беше въведен в малка библиотека, обзаведена като дневна, с антикварни френски мебели, малка камина и съвсем малки прозорци, не по-големи от амбразури, от които можеше да се надзърне навън към градината.

Единственият човек в помещението седеше в кресло до студената камина. Беше облечен в консервативен сив костюм, макар че бе свалил сакото си и го бе преметнал през облегалката. Бялата риза беше с разкопчана яка, ръкавите бяха запретнати.

Робърт Гант протегна ръка.

Водачът на екипа забърза към него и му връчи предавателя и ключовете за белезниците на Грей, след което излезе. Явно имаше конкретни заповеди, тъй като двамата не размениха нито дума.

Вратата се затвори.

Братът на президента се загледа в лицето на Грей.

— Страдал ли е?

Грей нямаше нужда да му обясняват за кого става въпрос. Въпреки това не знаеше на какъв терен се намира. Положението се влошаваше от огъня в гърдите му, който се надигаше към очите му, изгаряше спирачките на самоконтрола му. Но тъй като бе закопчан и зависим от предавателя, не можеше да направи нищо друго, освен да стои на място. Краката му трепереха от желание да го засилят към човека пред него въпреки последствията. Стисна юмруци толкова силно, че белезниците се впиха дълбоко в китките му.

Робърт махна към другото кресло до камината.

Грей седна, без да се доверява на самия себе си. Седеше на ръба, готов да се хвърли напред, да отмъсти доколкото може на човека, отговорен за смъртта на майка му.

Робърт попита отново и този път гласът му трепна:

— Моля ви… зная, че операцията на Джими е напразна. Чух мрачната прогноза. Но в онези последни моменти брат ми страдал ли е?

Грей чу повече болката в гласа му, отколкото самите думи. Самият той беше настроен на тази вълна и това му помогна да погледне отвъд кървавата мъгла на гнева и да види едва сдържаната агония на човека пред себе си. Очите на Робърт бяха зачервени, изпълнени с болка, кожата му бе станала пепелява като сакото му.

Поради някаква причина, въпреки че го мразеше неистово, Грей отговори възможно най-искрено:

— Не. Брат ви не е страдал.

Робърт кимна и сведе поглед към скута си.

— Благодаря ви.

Остана дълго време в тази опечалена поза. Когато отново вдигна глава, по лицето му се стичаха сълзи. Избърса ги и се загледа в студената камина, сякаш се нуждаеше от топлина.

Промълви следващите думи съвсем тихо:

— Съжалявам за майка ви.

Грей се стегна и едва се сдържа да не се хвърли напред.

Но видът на лицето, на което бе изписана толкова истинска мъка, потуши гнева му.

— Загубата е удар, от който сърцето никога не може да се освободи. Много добре знам това. Цената е прекалено висока. Дори за вечен живот, който сега изглежда толкова ужасно нещо.