Кръвно обещание

КРЪВНО ОБЕЩАНИЕ

Книга четвърта

От поредицата Академия за вампири

ПРОЛОГ

Веднъж, когато бях в девети клас, трябваше да напиша доклад върху една поема.

Един от стиховете беше: „Ако очите ти не бяха отворени, ти не би могъл да различиш

фантазията от реалността”. Тогава те не ми направиха впечатление. Все пак, имаше

момче в класа, което харесвах, така че как се искаше от мен да се концентрирам върху

литературни анализи? Сега, три години по-късно, аз напълно разбрах поемата.

Защото напоследък животът ми наистина сякаш висеше на пропастта на

сънищата. Имаше дни, в които си мислех, че ще се събудя и ще открия, че някои

скорошни случки от живота ми не са се случили наистина. Със сигурност трябва да съм

принцеса в омагьосан сън. Всеки момент този сън - не, кошмар - ще свърши и аз ще си

получа принца и щастливия край.

Но няма щастлив край, поне не и в предвидимото бъдеще. А принцът ми? Е, това е

дълга история. Той беше превърнат във вампир – стригой, за да сме по-точни.

В моят свят има два вида вампири, които същестуват тайно от хората. Мороите са

живи, добри вампири, които владеят магията на елементите и не убиват, когато търсят

кръвта, нужна им за оцеляване. Стригоите са неживи, безсмъртни и извратени, които

убиват жертвата си, когато се хранят. Мороите са родени, а стригоите се превръщат –

насилствено или по избор – чрез средствата на злото.

И Дмитрий, мъжът, когото обичах, бе превърнат в стригой против волята му. Той

бе превърнат по време на битка, епична спасителна мисия, от която аз също бях част.

Стригои бяха отвлякли морои и дампири от училището, в което учех, а на нас и още

други бе казано да ги спасим. Дампирите са полу-вампири, полу-хора - надарени с

човешка сила и смелост, и рефлекси и сетива на морои. Дампирите се обучават да станат

пазители, елитните бодигарди, които защитават мороите. Такава съм и аз. Такъв беше и

Дмитрий.

След неговото превръщане, останалата част от света на мороите го считаше за

мъртъв. И до известна степен той беше. Тези, които биват превърнати в стригои, губят

всичката добрина и живота, които са имали дотогава. Дори и да не са превърнати по

техен избор, това няма значение. Те така или иначе ще станат зли и жестоки, както

всички стригои. Хората, които са били, ги няма, и честно казано, по-лесно е да си

представиш, че са в рая или в следващия живот, отколкото да си представиш как дебнат

през нощта и отнемат животи. Но аз не бях способна да забравя Дмитрий или пък да

приема, че всъщност е мъртъв. Той беше мъжът, когото обичах, човекът, с когото така се

допълвах, че бе трудно да се разбере къде свършвах аз и къде започваше той. Сърцето ми

отказа да го пусне, дори и технически да беше чудовище, той все още бe там някъде. А

също и не бях забравила разговора, който проведохме веднъж. И двамата се бяхме

съгласили, че е по-добре да сме мъртви – наистина мъртви, – отколкото да съществуваме

на света като стригои. И след траура ми за добрината, която бе загубил, реших, че трябва

да уважа неговите желания. Дори и той вече да не вярваше в тях. Трябваше да го намеря.

Трябваше да го убия и да освободя душата му от мрака, от неестественото му състояние.

Знаех, че това беше нещото, което Дмитрий, когото обичах, би искал да направя. Но да

убиеш стригой не е лесно. Те са невероятно бързи и силни. Нямат никава милост.

Убивала съм няколко от техния вид вече – доста необичайно за някого, койтo е едва на

осемнадесет. И знаех, че да убия Дмитрий, ще бъде най-голямото ми предизвикателство

– и физически, и психически.

Всъщност, емоционалните последствия се появиха веднага, след като взех

решението си. Да бъда с Дмитрий включваше и правенето на някои неща, които щяха да

променят живота ми - и това без да броим факта, че да загубя живота си беше твърде

възможен резултат от битките с него. Все още бях в училище, на броени месеци от

завършването и от ставането на квалифициран пазител. Всеки ден, през който се

навъртах около академията "Св. Владимир" - отдалечено и защитено училище за морои и

дампири, - означаваше още един такъв, през който Дмитрий беше някъде там и живееше

по начин, по който никога не бе искал. Обичах го твърде много, за да позволя това.

Затова се налагаше да напусна училище по-рано и да живея сред обикновени хора,

напускайки света, в който бях живяла приблизително през целия си живот. Напускането

на училището значеше също напускане на още нещо, по-точно на някого – най-добрата

ми приятелка Лиса, позната също като Василиса Драгомир. Лиса беше морой,

последният от една кралска фамилия. Бях обучавана да бъда неин пазител, когато

завършим и решението ми да преследвам Дмитрий разрушаваше до голяма степен

бъдещето ни. Нямах избор, освен да я напусна.

Отделно от нашето приятелство, Лиса и аз имахме уникална връзка. Всеки морой

се специализираше в магия на някой определен елемент – земя, въздух, вода или огън.

Доскоро вярвахме, че съществуват само тези четири елемента. И сега открихме петия:

Духът.

Това беше елементът на Лиса, а тъй като имаше малко такива хора, все още не