Кръвно обещание

Беше късна сутрин в Монтана, и Лиса нямаше часове, след като беше събота. През времето ми далеч от нея, бях прекарала много часове в усърдна работа, опитвайки се да изградя умствени прегради, които да изолират чувствата и мислите й. Сега, веднъж вътре в ума й, всичките бариери бяха сринати и емоциите й ме удариха като приливна вълна. Беше ядосана. Ама много ядосана.

— Защо си мисли, че може да щракне с пръсти и да ме накара да отида, където пожелае, когато пожелае? — изръмжа Лиса.

— Защото тя е кралицата. А ти сключи сделка с дявола. — Лиса и приятелят й, Кристиан, бяха в таванското помещение на училището. В момента, в който разпознах заобикалящата обстановка, се приготвих да напусна ума й. Двамата бяха имали доста „романтични”преживявания там горе, и не ми се щеше да се застоявам, ако предстоеше разкъсване на дрехи. За щастие — или пък не — раздразнението й ми подсказа, че няма да има никакъв секс днес, не и с това настроение.

Беше доста смешно, наистина, ролите им бяха преобърнати. Лиса бе фучащата, докато Кристиан бе спокоен и улегнал, опитващ се да я успокои. Той седеше на пода, облегнат на стената, а тя — пред него, обгърнал я с ръце. Тя отпусна глава на гърдите му и въздъхна.

— През последните няколко седмици направих всичко, за което ме помоли! „Василиса, моля те, разведи този кралски благородник из училището”, „Василиса, моля те, скочи от този самолет през уикенда, за да те запозная с няколко скучни важни клечки”, „Василиса, моля те, отдели малко от свободното си време за насоки на по-младите ученици, изглежда добре отстрани.”.

Въпреки раздразнението на Лиса, не можех да не й призная — имитираше гласа на кралица Татяна почти перфектно.

— Ти щеше да направиш последното и по своя воля, — посочи Кристиан.

— Да, но щях да наблегна на понятието „своя воля”. Мразя как се опитва да диктува всичко в живота ми напоследък.

Кристиан се наведе и я целуна по бузата.

— Както казах, сключи сделка с дявола. Сега си неговата любимка. Просто тя иска да се увери, че всичко изглежда чудесно отстрани. Че я караш да изглежда добре.

Лиса се намръщи. Въпреки че мороите живееха в страни, управлявани от хора, и бяха подвластни на техните правителства, те бяха надзиравани и от крал или кралица на моройската кралска фамилия. Кралица Татяна — от династията на Ивашков — оглавяваше дванадесетте кралски фамилии и се бе заинтересовала относно Лиса, като последния жив член на семейството Драгомир. Като такава, Татяна бе сключила сделка с Лиса. Ако Лиса заживееше при нея, след като завърши, кралицата щеше да й уреди да следва в университета в Пенсилвания. Лиса бе човек на умствения труд и смяташе, че подобна жертва си заслужава. Но, както започваше да разбира, нещата, прикачени към въпросната сделка тежаха малко повече от очакваното.

— И просто преглъщам и приемам всички условия, — каза Лиса. — Просто се усмихвам и отговарям: „Да, ваше величество. Каквото пожелаете, ваше величество.”

— Тогава й кажи, че се отказваш от сделката. Ще навършиш осемнадесет след няколко месеца. От кралско потекло или не, няма да имаш повече задължения с нея. Нямаш нужда да ходиш в огромно училище. Просто ще заминем, ти и аз. Ще отидем в който колеж си пожелаеш. Или пък не. Можем да избягаме в Париж и да работим в малко кафене. Или да продаваме глупави картини по улиците.

Това я накара да се разсмее и тя се присламчи по — близо до Кристиан.

— Разбира се. Виждам как търпиш останалите. Ще те уволнят още първия ден. Виж, единственият начин да оцелеем, ще е ако аз отида в колеж и ни издържам.

— Има и други начини да отидеш в колеж, да знаеш.

— Да, но не и толкова добри. — отвърна мъдро тя. — И не толкова лесно, във всеки случай. Това е единственият начин. Просто ми се ще да можех да й възразя поне понякога. Роуз щеше да го направи.

— Роуз щеше да бъде арестувана за непристойно държание първия път, в който кралицата се опиташе да й нареди нещо.

Лиса се усмихна тъжно.

— Да. Щеше. — усмивката се превърна във въздишка. — Липсва ми толкова много.

Кристиан я целуна отново.

— Знам.

Това беше нормален разговор, защото чувствата на Лиса към мен никога не охладняваха.

— Тя е добре, нали знаеш. Където и да е, е добре.

Лиса се загледа в тъмнината. Единствената светлина струеше от остъклен прозорец, което караше цялото помещение да изглежда приказно. Наскоро бе разчистено, разбира се — от Дмитрий и мен, само преди няколко месеца, но отново бяха започнали да се събират разни кашони и кутии, целите в прах. Свещеникът тук обичаше да складира дреболиите. Лиса не забеляза нищо от това, във всеки случай, защото мислите й бяха съсредоточени върху мен.

— Надявам се. Иска ми се да имах някаква идея къде е. Все си мисля, че ако нещо се е случило с нея… — не можа да довърши мисълта си. — Е, все си мисля, че ще разбера. Че ще го почувствам. Имам предвид, знам, че връзката ни е еднопосочна, това си е константа. Но би трябвало да знам, ако нещо се е случило с нея, нали?

— Не зная, — отвърна Кристиан. — Може би да. Може би не.