Кръвно обещание

Лиса не каза нищо повече. След моето заминаване Лиса се обвиняваше за много неща. Тя превърташе отново и отново неща, които можеше да направи за мен преди и след атаката, неща, които можеха и да ме накарат да остана. Но аз никога не я накарах да дойде с мен и разкритието я удари като плесница в лицето. Думите на Мия я накараха да се чувства виновна и ядосана едновременно — и не беше сигурна на кого беше ядосана: на мен или на себе си.

— Зная за какво си мислиш, — каза Ейдриън няколко минути по-късно, щом Мия отведе Джил и обеща да се срещне с нея по-късно.

— Ти какво, четеш мисли ли? — попита Лиса.

— Не ми се налага. Изписано е по цялото ти лице. Роуз никога нямаше да ти позволи да тръгнеш с нея, затова спри да се измъчваш за това.

Влязоха в кралската гостна, която бе също толкова луксозна и разкошна, колкото и когато аз бях оставала там.

— Не знаеш това. Можех да я разубедя.

— Не, — рече Ейдирън остро. — Нямаше да можеш. Сериозен съм, не си давай още едно нещо, за което да се депресираш.

— Хей, кой казва, че съм депресирана? Както вече казах, тя ме изостави.

Ейдриън бе изненадан. След заминването ми Лиса беше по-тъжна. Понякога беше

ядосана от решението ми, но нито Ейдирън, нито аз бяхме виждали толкова сила от нея. Черни чувства се настаниха вътре в сърцето й.

— Мислех, че ще разбереш, — каза Ейдриън с малко объркано намръщване. — Мислех, че каза, че ти…

Изведнъж Ейвъри се намеси, дарявайки Ейдриън с остър поглед.

— Хей, хей. Остави я намира, а? Ще се видим на приема.

Беше дошло време групите да се разделят, момичетата отиваха в една част в жилището, а момчетата в друга. Ейдриън изглеждаше така, сякаш искаше да каже още много, но вместо това кимна и си тръгна с Рийд и няколко пазителя. Ейвъри уви нежно и внимателно ръка около Лиса, докато тя гледаше кръвшнишки след отстъпващата фигура на Ейдриън.

— Добре ли си? — обикновено засмяното лице на Ейвъри бе тревожно. Загледа се в Лиса по същия начин, по който в сериозните моменти Ейдриън се заглеждаше в мен.

— Предполагам. Не знам.

— Не се наказвай за това какво си могла или какво е трябвало да направиш. Миналото го няма. Продължи в бъдещето.

Сърцето на Лиса все още беше натежало, настроението й бе по-мрачно отколкото преди. Успя да се усмихне леко.

— Мисля, че това е най-умното нещо, което си казвала.

— Зная! Можеш ли да повярваш? Мислиш ли, че ще впечатля Ейдриън?

Те се разсмяха и все пак, въпреки жизнерадостния си външен вид, Лиса още бе жегната от коментарите на Мия. Те разгневиха Лиса по начин, по който тя не смяташе, че беше възможен. Нещото, което я притесняваше най-много не беше мисълта, че ако дойде с мен ще ме пази от неприятности. Не. Нейното най-голямо притеснение бе това, че не беше помислила да тръгне с мен. Аз бях най-добрата й приятелка. Докато тя знаеше това трябваше да е непосредствената й рекация спрямо заминаването ми. Не беше станало така и Лиса се измъчваше повече от обикновено. Вината бе всепоглъщаща и понякога можеше да я промени в гняв, за да притъпи болката. Не помогна особено.

Обаче настроението й не се подобри с напредването на вечерта. Не след дълго, след като групата бе пристигнала, кралицата проведе малък прием за всички посетители, които бяха дошли в Двореца. Лиса бързо бе установила, че кралицата винаги правеше парти. В един друг момент от живота си, Лиса щеше да го приеме за забавно. Вече не го правеше, поне не и когато се опреше до подобни партита. Но да държи тъмните си чувства заключени, Лиса се справяше добре в ролята си на доброто кралско момиче. Кралицата изглеждаше доволна, че Лиса имаше "подходящ" кралски приятел и беше еднакво доволна, когато Лиса впечатли другите кралски величия и сановници, на които бе представена. В един момент обаче решението на Лиса почти се обърка.

— Преди да си тръгнеш, — каза Татяна, — трябва да погледнем за пазителите ти.

Тя и Лиса стояха заедно с група от поклонници и служители, които спазваха почтена дистанция. Лиса се бе втренчила безизразно в балончетата на недокоснатото й вино и погледна очаквателно.

— Пазители, ваше величество?

— Е, няма деликатен начин, по който да кажа това, но сега, за добро или за лошо, ти си без никаква защита. — Кралицата направи пауза с почит. — Беликов беше добър мъж.

Моето име естествено не се спомена. Сякаш не бях съществувала.

Тя никога не ме харесваше, особено след като смяташе, че ще избягам с Ейдриън. Както и да беше, Лиса забеляза Татяна да гледа замислено към Ейдриън и Ейвъри, които флиртуваха. Беше трудно да се каже дали кралицата не одобряваше това. С купонджийската й страна, Ейвъри изглеждаше подходящо момиче — като изключим това, че Татяна искаше Лиса и Ейдриън накрая да бъдат заедно.

— Не се нуждая от никаква защита в момента, — заяви Лиса учтиво, сърцето й се

сви.

— Не, но ще бъдеш извън училище скоро. Смятаме, че сме намерили перфектни кандидати за теб. Един от тях е жена — за твой късмет.