Кръвно обещание

— Добре съм. — каза Лиса. Упорито извърна поглед от Ейвъри и вместо това се съсредоточи върху няколко момчета, които пиеха шотове текила. Явно правеха някакво състезание и половината изглеждаха готови да припаднат.

— Дефинирай ми „добре”, - каза Ейдриън шеговито. И все пак и той изглеждаше загрижен.

— Добре съм, — повтори Лиса. Втренченият й поглед се върна на Ейвъри. — Не се нараних изобщо.

Тя очакваше неприятности заради Ейрън и беше изненадана, че не ги получи, което направи изненадата още по-голяма, когато дойдоха от другиго.

— Но ти целуна онова момче! — възкликна Джил, излязла напред. Лицето й беше втрещено и нямаше следа от обичайната й сдържаност.

— Това не беше нищо, — каза Лиса, която беше най-изненада от упреците на Джил. — Всъщност е нищо, което ти влиза в работата.

— Но ти си с Кристиан! Как можеш да му го причиниш!

— Успокой се, малка хубавице, — каза Ейвъри. — Целувка на пияна глава е нищо в сравнение с падане на пияна глава. Бог знае, че съм целувала купища момчета пияна.

— Е, тази вечер ще мине без целувки за мен, — унесе се в мисли Ейдриън с поклащане на глава.

— Няма значение. — Джил наистина се беше разпалила. Постепенно беше започнала да харесва и уважава Кристиан. — Ти му изневери.

С тези думи Джил можеше и да упражни дясната си струя върху Лиса.

— Не съм! — възкликна Лиса. — Не намесвай в това увлечението си по него и не си въобразявай неща, които не са се случили.

— Не си въобразих тази целувка! — каза Джил изчервена.

— Тази целувка е последната ни грижа, — въздъхна Ейвъри. — Сериозно, оставете темата засега. Ще говорим сутринта.

— Но… — започна Джил.

— Чу я. Зарежи. — измърмори нов глас. Рийд Лазар се беше появил отнякъде и се надвеси над Джил с обичайното си твърдо и страховито изражение. Очите на Джил се разшириха.

— Просто казвам истината, — трябваше да адмирирам куража й, имайки предвид плахия й характер.

— Вбесяваш всички, — каза Рийд, приближавайки се още и стискайки юмруци. — Вбесяваш и мен, — бях съвсем сигурна, че това е най-дългото нещо, което някога бях чувала от него. Бях склонна да мисля за него като за пещерняк, завързващ изречения от три думи.

— Брей! — подскочи Ейдриън, заставайки на страната на Джил. — Остави това. Какво, ще започнеш да се биеш с момиче ли?

Рийд погледна кръвнишки Ейдриън.

— Не се меси!

— Ще се меся, по дяволите! Ти си луд!

Ако някой ми беше казал да направя списък на хората, които най-вероятно биха се били в защита на жена, Ейдриън Ивашков би бил доста надолу в него. Сега обаче той стоеше с твърдо изражение и с ръка, разположена покровителствено върху рамото на Джил. Бях впечатлена. И изпълнена със страхопочитание.

— Рийд, — извика Ейвъри. Тя също се бе включила и стоеше от другата страна на Джил. — Тя нямаше предвид нищо. Отдръпни се.

Братът и сестрата стояха с някакъв израз на безмълвен конфликт в очите. Лицето на Ейвъри имаше най — суровото изражение, което някога бях виждала на него и най-сетне той се намръщи и отсъпи.

— Добре. Все едно.

Цялата група беше смаяна, когато той внезапно си тръгна. Музиката беше толкова силна, че само няколко от купонджиите бяха станали свидетели на спора. Те спряха и гледаха втренчено, а Ейвъри изглеждаше объркана, когато отново седна на стола си.

Ейдриън все още стоеше до Джил.

— Какво, по дяволите, беше това? — настоя той.

— Не знам, — призна Ейвъри. — Понякога той става странен и прекалено покровителствен. — Тя се усмихна извинително на Джил. — Наистина съжалявам.

Ейдриън поклати глава.

— Мисля, че е време да си вървим.

Дори пияна, Лиса се съгласи. Конфронтацията с Рийд я беше отрезвила и изведнъж тя прецени смутена действията си от тази вечер. Бляскащите светлини и фантастичните коктейли изведнъж изгубиха чара си. Пиянските лудории на другите от двореца изглеждаха недодялани и глупави. Имаше чувството, че утре ще съжалява за това парти. А в моята собствена глава чувствах страх. Добре. Нещо лошо бе станало с Лиса и не изглеждаше някой друг да го е забелязал — е, не и в степента, в която трябваше. Ейдриън и Ейвъри изглеждаха загрижени, но имах чувството, че виняха пиенето за поведението й. Лиса все още ми напомняше за своето състояние първия път, когато се върнахме в ”Св. Владимир”, когато Духът я беше обладал и объркваше ума й. Освен ако… Познавах се достатъчно добре, за да осъзная, че гневът и фикс-идеята ми да накажа стригоите бяха под влиянието на тъмната страна на Духа. Това означаваше, че го вземам от нея. То трябваше да напусне Лиса, не да се задържа в нея. Какво тогава не бе наред с нея? Къде отидоха трудният характер, лудостта и ревността? Дали тази тъмна страна на Духа растеше толкова бързо, че влияеше и на двете ни? Щеше ли това да ни раздели?

— Роуз?

— А? — Извърнах поглед от телевизора, в който гледах празно и се обърнах към Денис, който стоеше с мобилния си телефон в ръка.

— Тамара трябваше да работи до късно. Сега може да си отиде, но…