Кръвно отмъщение

Още с пристигането ни в Уади Маскет ар Рамл бях забелязал селото и по моя преценка, за да стигна до него в спусналата се тъмнина щеше да ми е необходим около половин час. След изтичането на това време аз бях вече пред първите къщи. От отворите на прозорците на жилищата блещукаше светлина от свещи или от лампи със сусамово масло. Селището се бе сгушило в един от завоите на Уади Фалг и, ако не исках да ме забележат, трябваше да започна наблюденията си откъм задната страна на селото. Запромъквах се от една къща до друга, докато стигнах горния му край. После пак се върнах малко назад, за да посветя вниманието си на една постройка, която беше най-голяма и навярно принадлежеше на най-заможния човек ако не й на старейшината. Както забелязах, пред вратата й стояха вързани няколко коня, а на задната й стена имаше четири прозореца, три от които бяха осветени. Прокраднах се до първия и надникнах вътре. Видях малко, съвсем примитивно обзаведено помещение, където върху сламеник неподвижно седеше жена. Изглежда тя напрягаше слух да долови за какво говореха гласовете от съседната стая. През следващия прозорец успях да хвърля поглед във второто помещение. То беше по-голямо. В него имаше двама мъже. Единият от тях бе страшно възбуден и нервно крачеше насам натам. Беше шейхът на хандхалите.

— Значи синът ми, моето единствено дете, родило се във все пак напредналата ми възраст е изчезнало, отвлечено е от Хуман бен Джихал, това проклето куче на хадешите! — извика той. — Наистина ли е бил той? Кой го е разпознал?

— Жена ти, та тя го познава много добре. Заедно с детето е била на макрабата (Църковен двор. Б. нем. изд.) съвсем сама и там я е нападнал.

— Тази проклетница, тази обречена на ада! Скоро ще си разчистя сметките с нея, много скоро! Защото незабавно ще се метна на коня и в нашето село ще свикам воините да тръгнат на поход да си отмъстим. Щом конете ни се нахранят и малко си отпочинат, веднага потегляме на път. Ще изравним със земята онова Уади Башам на този похитител на деца. Той си отмъсти толкова ужасно, че по-лошо няма накъде! Известна му бе безкрайната ми любов към това дете и сигурно нейде по пътя го е убил. А какво прави сега тази жена? Навярно си седи у дома и мисли само дали траурната й рокля ще й седи добре. Тя е осъдена на смърт. Първият ми куршум ще бъде не за похитителя, а за нея, кълна се в…

— Чакай, не се кълни! — прекъсна домакинът побеснелия мъж. — Жена ти не си е у дома.

— Че къде ще е другаде?

— Тя се втурна подир бандита като лъвица, на която са отнели малкото.

— Тогава той е убил и нея и за съжаление се е спасила от наказанието си. Каква полза, че е хукнала да го преследва! Нима заслужава да я наричаш лъвица? Тя трябваше да защитава детето като лъвица! Кълна се в Аллаха и във всички халифи, че щом я намеря ще я…

— Чакай, не се кълни!

Тези думи не бяха изречени от другия, а викът се разнесе от прага на вратата, водеща към съседната стая, където се беше изправила жената, която бях видял преди малко. Перото ми отказва да опише последвалата сцена. Нека ми бъде позволено да спестя подробностите! В майчиния си страх тя беше дошла при това приятелски настроено племе, за да го помоли за помощ и се намираше тук вече от няколко часа, когато най-неочаквано се беше появил мъжът й. Сега той просто побесня от ярост, просна я на пода, заблъска я насам натам, започна да я рита и сигурно щеше да я застреля, ако другият не му бе попречил. Най-сетне мъжът й я хвана за косите, извлече я навън от къщата, захвърли я на земята и зарева:

— Enti talikah hit telatch!

В превод това означава: „Ти си трижди отритната“ и представлява законно предписаната формулировка за развод. От този миг нататък тя не беше вече негова жена.

Прокраднах се около къщата, за да видя какво е състоянието й колкото и да беше опасно за мен. Ето че, плачейки, тя се появи иззад ъгъла. Щом ме забеляза, жената се изплаши.

— Зарка ли се казваш? — попитах я тихо.

— Да. Ти кой си? — с мъка издума тя.

— Твой приятел. Ще ти помогна. Ела с мен!

Хванах я за ръката и я поведох. Тя ме следваше без да се противи, мен, непознатия, на когото не биваше да разрешава да се докосва до нея. Но сега всичко й беше все едно. В продължение на половин час тя вървеше до мен като тихичко плачеше и хълцаше, докато най-сетне стигнахме до Уади Маскат ар Рамл. Близо до скалите, зад които се криеха моите спътници, се чуваше разнеженият глас на Омар, но и един друг по-тъничък, който му отговори, повтаряйки два пъти „Зарка“. В същия миг жената нададе пронизителен вик и се втурна напред.

Какво да кажа повече! Ако преди малко перото отказа да ми се подчини, то сега много ми се иска да опиша безумната радост на майката, но понеже не съм в състояние да го сторя, предпочитам пак да замълча, но разбира се този път по съвсем друга причина.