Кръвожадност (Книга втора)

Докато наблюдавах Деймън, Клементайн простена в ръцете ми и единият й клепач потрепна и се отвори. Ако не беше кръвта, стичаща се по синята дантела, обрамчваща деколтето на смачканата синя тюлена рокля, тя щеше да прилича на заспала.

— Шшт — промърморих и подпъхнах зад ухото й няколко измъкнали се кичура от косата й. Някакъв вътрешен глас ми нашепна, че би трябвало да съжалявам, задето й отнемам живота, но не чувствах нищо. Вместо това я нагласих по-удобно в ръцете си, метнах я през рамо, сякаш беше торба овес, и закрачих към ръба на водата.

— Братко. — Стоварих безцеремонно в краката му почти бездиханното тяло на Клементайн.

Деймън поклати глава и промълви:

— Не. — Устните му бяха бели като тебешир. Изпъкналите вени синееха под кожата му; приличаха на пукнатини върху мрамор. На бледата утринна светлина той приличаше на една от счупените статуи в гробището.

— Трябва да пиеш! — заявих грубо и го бутнах надолу, изненадан от собствената си сила. Ноздрите му се издуха. Но също както с мен, миризмата на кръв беше опияняваща за изтощеното му тяло и въпреки протестите му много скоро устните му се прилепиха към кожата на полумъртвото момиче. Започна да пие, отначало бавно, сетне засмука течността така, сякаш бе кон, умиращ от жажда.

— Защо продължаваш да ме караш да правя това? — попита Деймън жално, изтри уста с опакото на ръката си и потръпна.

— Трябва да възстановиш силата си. — Побутнах Клементайн с върха на мръсния си ботуш. Тя простена тихо, някак си все още беше жива. Поне засега. Но животът й беше в ръцете ми. Мисълта ме възбуди, все едно цялото ми същество бе обхванато от огън. Всичко това — ловът, завоеванията, наградата от приятната сънливост, която винаги следваше храненето — караха вечността, простряла се пред мен, да прилича на едно безкрайно приключение. Защо Деймън не го разбираше?

— Това не е сила. Това е слабост — изсъска брат ми, като се изправи. — Това е ад на земята, нищо не би могло да бъде по-лошо.

— Нищо? Да не би да предпочиташ да си мъртъв като баща ни? — Поклатих невярващо глава. — Ти имаш втори шанс за живот.

— Никога не съм молил за него — отвърна Деймън остро. — Никога не съм искал нищо от това. Исках единствено Катрин. Тя си отиде, така че убий ме сега и да приключваме с това. — Деймън ми подаде нащърбен дъбов клон. — Ето — рече и застана с широко отворени ръце, откривайки гърдите си. Само един удар в сърцето му и желанието му щеше да се сбъдне.

В съзнанието ми проблеснаха спомени: Катрин, меките й тъмни къдрици, острите кучешки зъби, блестящи на лунната светлина, извитата й назад глава, преди да ги забие във врата ми, медальонът с лапис лазули, сгушен винаги във вдлъбнатината на шията й. Сега разбирах защо е трябвало да убие годеницата ми Розалин, защо бе омагьосала и подчинила на волята си двама ни с Деймън, защо бе използвала красотата си и невинната си външност, за да накара хората да й вярват и да я закрилят. Това беше в природата й. Сега и нашата беше същата. Но вместо да го приеме като дар, както правех аз, Деймън изглежда го смяташе за проклятие.

Строших клона върху коляното си и захвърлих отломките в реката.

— Не — поклатих глава. Макар че никога нямаше да го призная на глас, мисълта да живея вечно, без нито един приятел в света, ме плашеше. Исках двамата с Деймън да се научим заедно да бъдем вампири.

— Не? — повтори Деймън и рязко отвори очи. — Ти си достатъчно мъж, за да убиеш момичето, в което някога беше влюбен, но не и брат си? — Бутна ме силно и аз паднах на земята. Надвеси се над мен с оголени зъби, сетне се изплю върху врата ми.

— Не се излагай — промърморих, като се надигнах. Той беше як, но благодарение на редовното хранене аз бях много по-силен. — И не се заблуждавай, като си мислиш, че Катрин те е обичала — изръмжах. — Тя обичаше Силата си и това, което можеше да ни накара да направим заради нея. Но никога не ни е обичала истински.

Очите на Деймън засвяткаха гневно. Той се спусна към мен със скоростта на галопиращ кон. Рамото му, твърдо като камък, се заби в мен, запращайки ме към дървото. Стволът се пропука шумно.

— Тя обичаше мен.

— Тогава защо превърна и мен във вампир? — предизвиках го, като завих ръкавите на ризата си, готов да посрещна следващия му удар.

Думите ми постигнаха желания ефект. Раменете на Деймън увиснаха и той отстъпи назад.

— Добре. Ще го направя сам — промърмори, грабна друг клон и прокара заострения му връх по гърдите си.

Избих клона и извих ръцете му зад гърба.

— Ти си мой брат — моя плът и кръв. Така че докато аз съм жив и ти ще живееш. А сега, ела. — Побутнах го към гората.

— Да дойда къде? — попита Деймън с безразличие, оставяйки се да го влача.

— На гробището — отвърнах. — Трябва да присъстваме на погребение.

В очите на Деймън проблесна искра на интерес.

— На чие?

— На баща ни. Не искаш ли да се сбогуваш с мъжа, който ни уби?

2