Кръвта на богомолката

— Сеф! — извика Ахеос. — Сеф, ела при нас. — Кой друг? Не Гавед, нито Талрик, разбира се, а помощничката на Нивит беше излязла някъде по работа. — Нивит, чуваш ли ме?

— Помощ! — долетя гласът на Сеф, изтънял от див ужас. „Още една паякородна, отгледана от бръмбари“, помисли си Ахеос.

— Насам! Следвай гласа ми! Ела! — извика той.

— Ахеос, колко време ще останем тук? — попита Тиниса.

В същия миг — за негово облекчение — Сеф се появи. Препъваше се и щеше да падне, ако Ахеос не я беше прихванал. Момичето се срина на колене, сви се на топка и стисна очи. „И нищо чудно“, реши Ахеос.

— Аз… ще ми трябва малко време да проуча околността — отвърна той на Тиниса с пълното съзнание, че говори глупости. „Какво ще стане, ако Гавед или някой друг изтръгне кутията от ръцете ми? Дали това ще ни измъкне оттук, или ще щракне капана завинаги?“

— Ами действай тогава! — озъби му се Тиниса. Явно с мъка удържаше самообладанието си.

Тисамон пристъпи и сложи ръка на рамото й.

— Тук нищо не ни заплашва — каза бавно той. — Това място не ни заплашва. Теб и мен.

— И откъде знаеш? — попита тя.

— Това е наше място, богомолско място. — Тисамон се взря в гърчещия се мрак, после протегна ръка и за миг Ахеос различи Летриме като сияйно очертание, което посегна да хване ръката му. „Не си ти избраният“ — така беше казала.

„Тисамон?“

— Ахеос, там има някой — изсъска Тиниса.

Той погледна накъдето му сочеше и мярна неясно движение.

„Нивит ли е видяла? Или някой… местен?“

Не беше Нивит. Думите заседнаха в гърлото му, като видя, с каква лекота се приближава новодошлият. Кльощав, закачулен, с дълго наметало, мъжът приличаше на молецороден скрир, само дето походката и пропорциите бяха сбъркани тотално — беше прекалено висок, прекалено слаб, прекалено блед.

Мъртвешко лице с изпъкнали очи, които светеха в червено сред този свят на зелени и черни оттенъци. Ахеос го виждаше за пръв път, но познаваше добре легендите на своя народ и разбра. Прозрението го настигна като удар между очите, но той почерпи и сила от него. Защото вече не беше самотен провиждащ във враждебна среда, а въплъщение на цялата си раса, пратеник, който да се изправи лице в лице с този отколешен враг.

— Е — каза той, — аз ли те доведох тук, или това е последната дупка, където се крие твоят народ?

Тънките устни на новодошлия се изтеглиха назад и се видяха заострени като игли зъби. Тисамон се размърда неспокойно — явно и той беше познал този призрак от народните предания.

— О, ние още се навъртаме по белия свят — каза съществото. — Крием се, вярно, но не сме изчезнали, млади молецо. Крием се толкова умело, че твоите хора не могат да ни открият. — Костелива ръка обхвана с жест гората наоколо. — Макар че от това тук би излязло чудесно скривалище, признавам. Не бих казал, че си ме „довел“, по-скоро приех поканата.

— Каква е твоята роля в това? — попита настоятелно Ахеос.

— Трябва ли да сме врагове дори тук, дори след толкова време? Хората от твоята раса несъмнено си дават сметка, че всички ние, старите сили, сега стоим заедно срещу хищната вълна на прогреса и историята. Всички вражди и войни от Вещото време са отдавна забравени — освен от теб и мен. Кой се интересува от петдесетгодишната война срещу стоножкородните, които извирали от земята? Кой си спомня заговора на бръмбарите-убийци и как е бил потушен? На кого му пука за съперничеството между молците и комарородните в борбата им за власт? На никого, освен на теб и мен.

Ахеос го гледаше неуверено.

— Аз съм Уктебри Саркадът — каза комарородният. — Физическото ми тяло е на много левги от теб, затова се радвам, че благодарение на твоите действия успяхме да се срещнем.

Саркад. Това май беше тяхната дума за скрир, съобрази Ахеос. Силен магьосник значи.

— Аз съм Ахеос, провиждащ от Тарн — каза той. — Питам отново: каква е твоята роля във всичко това?

— Трябва ми кутията, млади молецо. Трябва да я взема.

— Значи в крайна сметка пак сме врагове — отвърна Ахеос, а после видя треперливата тъжна усмивка на комара и разбра, че думите му за вековете отминала история са били искрени. — Не те мразя заради расата ти. Прав си, че всичко това е минало. Но кутията е у мен и аз не мога да ти я дам.

— Така е — каза тихо Уктебри. — Не можеш. И толкова по-жалко.

— Ахеос — обади се напрегнато Тисамон. — Къде е Тиниса? Къде отиде дъщеря ми?

— Тиниса ли? — Ахеос се огледа, но паякородната девойка не се виждаше никъде. — Не разбирам…

Комарът също беше изчезнал, погълнат от тъмнината. Какво, времето им ли изтичаше?

— Стойте близо до мен — каза той и усети как Сеф се хваща за дрехата му като удавник за сламка.

— Ахеос, нещо не е наред — каза Тисамон и в същия миг умопомрачителна болка прониза молеца, прободе го от край до край… и той започна да пропада… и да пропада…

А после изчезна.

Тиниса отвори рязко очи и видя Талрик да тича към нея и да крещи. Осородният прескочи нещо на пода и Тиниса видя — наистина видя — как жилото се разпуква като цвете върху дланта му. Отскочи назад и се спъна в ниската масичка на Нивит. Енергийният залп нажежи въздуха над главата й.