Кръвта на богомолката

Ами военните, гениалните му стратези! „Разполагам с цяла империя, от която да избирам, а ми дават това?“ Вярно, майорът от роботърговския корпус изглеждаше сравнително компетентен, но кой истински войник би се задоволил да командва роботърговци? Повечето бяха негодяи и печалбари, но Империята имаше нужда от тях. Империята изпитваше постоянен глад за нови робски попълнения, които да заменят бързо изчерпващите се ресурси. А нови винаги щеше да има — военнопленници, престъпници, нещастници от подчинените провинции и от набезите срещу дивите племена отвъд имперските граници. Роботърговският корпус вършеше добра работа, нищо че занятието им беше под достойнството на истинския войник.

„Моите генерали само говорят ли, говорят.“ Ако и тази пролет не отбележеха значим напредък, Алвдан щеше да си достави удоволствието лично да измисли изтезания за тези некадърници. Засега обаче трябваше да търси наслади другаде. Беше хапнал малко, изпил беше чаша вино, слугите кръжаха раболепно около него в очакване на заповеди. За физическите си нужди лесно щеше да се погрижи, но умът му не намираше покой, проблемите го глождеха и ръчкаха неуморно. Заедно с антуража си от стражи и прислуга Алвдан тръгна към стаите на наложниците си.

Единствено императорът държеше наложници. Другите осородни мъже имаха съпруги, любовници, робини или която там жена им привлече вниманието. Чувал беше, че някои чуждестранни раси, като прокълнатите паяци например, търсели наслада в огромни хареми, където благородните дами можели да яздят всяка нощ цяла година, без да повторят мъжа под себе си, но императорските наложници бяха нещо различно. Императорът можеше да поиска и да получи всяка жена в Империята, от всяка раса, от всеки статут, робиня или свободна, омъжена или не, ала в харема си държеше жени за своя лична употреба. Тази употреба само отчасти имаше отношение към физическата наслада и в много по-голяма степен към политическата целесъобразност. Жените от личната му колекция бяха важни, защото всички бяха повече или по-малко заложници.

Повечето бяха осородни, дъщери на влиятелни семейства, на губернатори, на полковници; мъже, чиято вярност към Империята беше от изключителна важност, ала не докрай гарантирана; мъже, които командваха огромни армии в поход, далеч от непосредствения контрол на трона, или бяха търговски барони от Консорциума, чиито ръце често бяха потънали дълбоко в имперската съкровищница — от всички тях бе поискано да дадат близка кръвна роднина от женски пол за харема на императора. Чест, която е трудна за преглъщане, но искрено верните се подчиняваха безпрекословно, а страховитият призрак на Рекеф имаше грижа за охотата на останалите.

Разбира се, една от дъщерите на генерал Максин също беше тук — средната. Алвдан беше спал с нея само веднъж. Всъщност той спеше с всяка от тях поне по веднъж. Максин беше пословично безчувствен, но стигнеше ли се дотам, смъртта или обезобразяването на дъщеря му със сигурност щеше да поожули дори неговото желязно самообладание.

„За какво имам настроение тази вечер?“ — запита се Алвдан. За нещо необичайно, реши след малко.

— Доведи ми Тсеринет — нареди той на Надзорницата на наложниците, застаряваща матрона, която беше заемала този пост още по времето на баща му. В харема не се допускаха мъже — нито стражи, нито слуги, — затова в тези стаи, с лъскави доспехи и остри копия, служеха единствените въоръжени жени в Империята — дванайсет подбрани осородни, за които се говореше, че не отстъпвали и на най-добрите дуелисти в имперската армия.

Когато му доведоха жената, Алвдан едва не промени решението си. Не беше голяма красавица тази Тсеринет. Ниска и тъмна, с плоско лице и слабо тяло. Лягал беше с нея четири пъти и всеки път контактът им беше еднакъв — лишен от страст и без знак за емоция от нейна страна. Оставяла го бе да я бележи с очевидното желание всичко да приключи възможно най-бързо. Дори когато я шамароса веднъж в яда си, тя не реагира по никакъв начин.

Сега изглеждаше особено унила. Срещна погледа му само за миг и в очите й се четеше нещо изгубено и скръбно. О, да, щеше да свърши работа.

Той го дължеше на Империята си все пак, да посещава всяка част от своите земи, пък било и чрез свои представители. Това важеше и за всичките му наложници от други раси — важни жени от подчинените на Империята градове, пратени тук като гаранция за доброто поведение на своите семейства. В момента никоя не беше по-важна от Тсеринет.