Кръвта на богомолката

— Твоите работи все на лошо излизат. Или си забравил? — отвърна разгорещено мухородната.

Че местеше притеснено поглед между двамата.

— Нищо не ми е направил — каза тя. — Само си поприказвахме…

— Не става въпрос за теб — отвърна остро Таки. — Само помни, че няма низост, от която този мръсник да се посвени. Няма. Той не знае що е морал, неспособен е да погледне през очите на друго човешко същество.

Че стрелна с неуверен поглед Честа и той каза:

— Вярно е. Отначало докрай. Това е проклятието на нашата кръв. — Че не успя да прецени дали лекомислието му е истинско, или прикрива някаква дълбока рана.

— Идвате ли вече? — извика Скобран от отворената си кабина. Оглеждаше нервно небето. — Не ща да ме спипат на вода, ако се върнат!

Таки му махна, че тръгват, после подхвърли на Честа:

— Да те повозим ли очакваш?

— Имам си лодка — отвърна той. — До скоро виждане в града.

— Не се опитвай да ме сплашиш — изсъска Таки.

— Хайде бе! — ревна Скобран и Таки пак му махна и демонстративно обърна гръб на Честа.

— Ти ще пътуваш с „Вечната еднодневка“ със Скобран — каза на Че. — Сир Неро също е там. И носи лоши новини.

— Защо мразиш Честа толкова много? — прошепна й Че, докато вървеше след нея.

— Той е убиец.

— Има и друго.

— И да има, не е твоя работа — отряза я Таки, без да се обръща. — Радвам се, че си добре, Челядинке.

— Да не би да е убил… как му беше името… Амре? Твоя любим?

Таки спря и я погледна.

— Амре ми беше брат. Убиха го осите. Не, Честа уби собствената си любима, за пари. Тя ми беше приятелка, но не в това е въпросът.

„Вечната еднодневка“ имаше товарно отделение, голямо точно колкото Че и Неро да се съберат вътре клекнали — достатъчно удобно за него, но крайно неудобно за нея.

— Е, каква е лошата новина? — попита Че.

— Онзи имперски въздушен кораб, с който сте си имали проблеми…

— Да?

— Е, явно е бил тъпкан до козирката и е разтоварил — каза Неро. — Защото сега в Соларно има цял куп нови оси, достатъчно, за да нажилят целия град. Мисля, че се започва.

16.

Влязла бе в гарнизона на Джерез, без да пророни и дума, подбрала беше и един войник да я ескортира. Приличаше на обикновена старица, сгърбена в тъмната си роба, нечия кльощава баба, която потропва с бастуна си. Само дето очите й бяха червени и лъщяха.

Часовоят при портата я беше предал на един сержант от охраната, който на свой ред я предаде на един старши сержант. Тя не се представи на никого от тях, нито даде обяснение за присъствието си, просто се вкопчваше във всеки следващ като пиявица. Накрая я заведоха при човека, който й трябваше, човека, чиято следа вече беше надушила по коридорите на форта.

— Лейтенант Бродан — каза старши сержантът.

— Какво? — Бродан седеше на бюрото си и преглеждаше доклади на местни агенти. Купчината беше толкова голяма, че го обезсърчаваше дори само с вида си.

— Лейтенант Бродан… — Лицето на сержанта беше отпуснато като на човек, който спи. — Аз…

— Съобщение? Посетител?

— Такова… посетител, да. Посетител. — Сержантът примигна и махна вяло към старицата. — Това е… това е…

— Какво ти става, сержант? — смъмри го Бродан.

— Нищо, сър, аз… — Сержантът се олюля като пиян. — Извинете ме, сър, не се чувствам…

Бродан премести поглед върху изпитото лице на старицата и го побиха ледени тръпки.

— Свободен си, сержант — тихо каза той. И щом сержантът излезе, попита: — И каква е ползата от цялото това представление, ако мога да попитам?

— Как каква? Ползата е за теб, лейтенант Бродан — каза тя и седна. Гласът й беше тих като въздишка.

— И кой е решил, че появата на вещица в гарнизона ще ми е от полза?

Съсухрената й уста се разкриви в подобие на усмивка.

— В столицата има хора, които живо се интересуват от твоя успех. И които смятат, че по-рано е по-добре от по-късно, лейтенанте. Затова ме изпратиха при теб. Ако това ще ти помогне, името ми е Сикоре.

„Рекеф?“ — помисли си веднага той. Но тази вещица не можеше да е от Рекеф. Рекеф не работеше така. Ставаше въпрос за нещо друго.

— И в какво би могла да се изразява помощта ти? — попита неохотно той.

— Мога да те заведа до враговете ти — отвърна старицата. — Поразшетах се из Джерез и научих това-онова.

— Не виждам причина да ти имам доверие — отсече лейтенант Бродан. Всъщност трудно беше да се види каквато и да била полза от това ново познанство. Макар Бродан да беше офицер от Рекеф, а Рекеф да не беше място за боязливите и гнусливите, от тази бабичка го побиваха тръпки.

— Изборът е твой. Аз просто ти предлагам онова, което търсиш и за което са те изпратили тук, ни повече, ни по-малко. Можеш да отхвърлиш предложението ми, разбира се. — Съскащият й глас започваше да му лази по нервите. Лицето й беше бледо като на мъртвец, бузите й бяха хлътнали, а очите — червени и немигащи като на вещица от детските приказки. — Мога да те заведа при враговете ти — повтори тя. — Знам къде са.

— Къде са били тоест — изсумтя презрително Бродан. — Отпреди колко време е информацията ти?

— Къде са. Къде ще бъдат — настоя старицата и размърда костеливите си ръце в скута си. — Но ти не разбираш, нали? Не можеш да разбереш. Разбери поне, че аз знам.