Кукла на верига

Накратко казано, в тези романи Маклейн утвърждава своя индивидуален стил — стил сравнително очистен от шокиращи ефекти, които стоят като прикачени към действието, а не следват обективно от неговия ход или най-малкото са напълно възможни при определени екстремни ситуации, когато е съвсем реално човек да надмине себе си. В това отношение Маклейн е достоен наследник на английската традиция в криминално-приключенския жанр. Ала, струва ми се, новите елементи в произведенията на Маклейн, необичайни за неговите предшественици, са по-съществени за специфичния строй на романите му и тяхното въздействие. Преди всичко става дума за необикновената кинематографичност на Маклейновото повествование. (Уместно е тук да се спомене, че някои от по-късните си романи, например „Мечият остров“, „Когато удари осем“ и др., Маклейн първоначално замисля и написва като филмови сценарии, а чак по-късно публикува като белетристични творби.) Разделянето на епизоди, къде по-обстоятелствени, къде по-динамични, внушава у читателя особено чувство за забавен, понякога дори фиксиран филмов кадър, със свой близък план, фон, фигури и пр. Тази техника за пръв път майсторски е приложена в романа „Нощ без край“.

Времетраенето на действието е точно една нощ, разграфена по часове. Сцените във всяка отделна глава имат напълно завършен облик, действуват изключително непосредствено, ефектът е почти визуален. Разбира се, този маниер на писане носи риска творбата да остане насечена, фрагментарна, но Маклейн, очевидно съзнавайки тази опасност, е особено прецизен в монтажа.

Още по-гъвкаво Маклейн гради своите сюжети в романите си от края на шейсетте години: „Черният кръстоносец“, „Където орлите летят“, „Златното рандеву“ и „Кукла на верига“. В тях преди всичко изпъква неизчерпаемото въображение на автора, умението да се улови и предаде най-подходящата атмосфера за съответната ситуация и отново онова чувство за мярка и правдивост — качество, което може би най-много допринася за голямата популярност на Алистеър Маклейн.

Като заглавие „Кукла на верига“ не е непознато на българската публика — преди шест-седем години у нас бе прожектиран едноименен филм, английска продукция, по сценарий на Алистеър Маклейн. Правило ми е впечатление, че споменаването на това заглавие неизменно поражда у събеседника асоциация за нещо кошмарно и зловещо. Действително, като общо впечатление филмът не би могъл да предизвика друга реакция. Ала не мисля, че само с подобни чувства ще остане читателят, затваряйки последната страница на романа „Кукла на верига“. Разликите между филмовия сценарий и белетристичния текст са много и значителни. Едва ли е необходимо да се изброяват и анализират тук. Предполагам, читателят с добра памет сам ще ги установи и ще реши за себе си кой вариант е по-сполучлив, както и дали пропуснатите във филма моменти наистина заслужават да бъдат пренебрегнати за сметка на други.

Публикуван през 1969 г., романът „Кукла на верига“ по стил или форма не се отличава с нещо особено от останалото творчество на Маклейн. Интригата е изкусно заплетена, градусът на напрежение расте с всяка отгърната страница, действието стремглаво лети към своята развръзка. Интересното тук е, че Маклейн прави своя макар и не пръв, но най-сполучлив опит за по-задълбочен психологически анализ на някои от героите си, в случая Пол Шърман. Също така Пол Шърман е и първият образ в творчеството на Маклейн, професионално и обществено задължен да се бори с престъпността, докато „детективите“ в предишните му произведения са предимно хора, изпаднали в положение, където имат само един избор — или да обезвредят престъпника, или да загинат. Та на тази основа — професионалния и човешки дълг — Маклейн мотивира една голяма част от действията на своя герой. Въпреки всичко обаче характерът на Пол Шърман е доста бегло разкрит, на места само е маркиран. Нищо чудно самият автор да не си е поставил и по-висока цел. Все пак този образ е постижение за Маклейн. Това, което най-силно прави впечатление, е неподправената, напълно реална, човешка природа на Шърман за разлика от несъгрешимите и вездесъщи супермени, които господствуват по страниците на тонове „трилъри“.

С правдоподобност се отличават и почти всички епизоди, от които е изграден романът. Логиката на сюжета, общо взето, също е монолитна, пукнатините — доколкото ги има — са незначителни, нямат съществена връзка с цялостното развитие на действието. Авторът нито за момент не „изпуска“ повествованието си логически или емоционално. Разказът тече необикновено динамично, синтезирано, изпълнен с изненади и обрати; езикът е богат, нюансиран, точен; диалогът — естествен, остроумен, пълнокръвен. Не са много авторите в световната литература, не само в областта на криминалния жанр, които успяват да премахнат представата за време у читателя. Зачетем ли „Кукла на верига“, струва ни се, че описваните събития продължават със седмици, дори месеци, докато всъщност цялата „операция“ трае само четири дена и три нощи.