Кукла на верига

Моргенщерн ни най-малко не преувеличаваше. Куклата действително бе много красива и красотата й далеч не се дължеше единствено или най-вече на изящно извезания тоалет. Независимо че шията й бе прекършена и жестоко раздробена от куката, лицето й бе пленително красиво — представляваше майсторска художествена творба, в която нюансите на тъмната коса, кафявите очи и мургав тен се преливаха прекрасно; фините черти бяха така умело моделирани, че наистина бе трудно да се приеме това лице за лице на кукла, а не за човешка физиономия с определена индивидуалност и характер. Ала не само аз мислех по този начин.

Де Грааф пое куклата от Мюгенталер и я заоглежда.

— Колко е красива — промърмори той. — И колко е истинска, просто като жива. — Обърна се към Мюгенталер: — Имате ли някаква представа кой може да е направил тази кукла?

— Такава кукла не съм виждал през живота си. При нас няма такива. Сигурен съм, но все пак трябва да се пепита експедитора от етажа. Във всеки случай знам, че не е от нашите.

— И колко сполучливо оцветено е лицето — размишляваше де Грааф. — Колко автентично изглежда. Никой не може да сътвори подобно нещо по въображение. Разбира се, разбира се, той сигурно е работил по жив модел, изобразил е някого, когото познава. Не съм ли прав, инспекторе?

— Другояче не би могло да се направи това лице — отсече ван Гелдер.

— Имам чувството, че съм виждал някъде подобна физиономия — продължи де Грааф. — Някой от вас, господа, да е виждал момиче, което да прилича на куклата?

Всички заклатихме бавно глави, никой по-бавно от мен. Старата тежест отново се бе върнала в стомаха ми, само че този път облицована с дебел пласт лед. Куклата не само поразително много приличаше на Астрид Лемей, а беше досущ като самата нея, куклата беше Астрид Лемей.

Петнайсет минути по-късно, след като пълният обиск на склада завърши с очаквания негативен резултат, де Грааф се сбогува с Мюгенталер и Моргенщерн на външните стълби, докато ние с ван Гелдер стояхме встрани. Мюгенталер отново бе възвърнал лъчезарното си изражение, а до него Моргенщерн се усмихваше със снизходително задоволство. Де Грааф крепко стисна ръцете и на двамата.

— Още веднъж хиляди извинения. — Де Грааф бе почти прочувствен. — Сведенията ни се оказаха точни, както обичайно — няма що. Всички документи за това посещение ще бъдат унищожени — засмя се широко. — Фактурите ще ви върнем веднага щом заинтересованите не успеят да намерят незаконните доставчици на диаманти, които очакват да открият по тях. Приятен ден, господа.

Ние с ван Гелдер на свой ред казахме довиждане и аз особено сърдечно стиснах ръката на Моргенщерн, като си помислих колко е хубаво, че той, види се, не притежава способност да чете мисли и няма късмета да се е родил на тоя свят с инстинкт да усеща кога угроза или смърт надвисва на косъм — защото Моргенщерн беше човекът, който снощи пръв тръгна да излиза от нощния клуб „Балинова“, след като Меги и Белинда вече бяха на улицата.

По обратния път към Марниксщраат разговор се поведе между де Грааф и ван Гелдер, докато аз не участвувах. И двамата като че бяха много по-заинтригувани от историята с обесената кукла, отколкото от повода за посещението ни в склада, което ясно показваше какво мислят по този въпрос, пък аз нямах желание да ги осведомявам, че предпочитанието им е оправдано, и затова мълчах.

Щом влязохме в канцеларията, де Грааф предложи:

— Да пием по едно кафе. Имаме едно момиче тук, което прави най-хубавото кафе в Амстердам.

— Ще пропусна това удоволствие. За жалост, бързам много.

— Имате планове? Или може би сте подхванали някакви действия?

— Нито едното, нито другото. Просто искам да се изтегна на леглото си и да помисля.

— Тогава защо…

— Защо дойдох дотук? Имам две малки молби към вас, затова. Моля ви първо да проверите дали няма нещо за мен, предадено по телефона.

— Някакво известие?

— Да, от човека, когото трябваше да срещна, когато бяхме в склада. — Толкова бях уверен в думите си, че трудно можех да определя дали казвам истината, или лъжа.

Де Грааф кимна, вдигна слушалката, обясни кратко за какво става въпрос, записа дълга поредица букви и цифри и на края ми подаде листа. Буквите не означаваха нищо, цифрите, в обратен ред, щяха да дадат новия телефонен номер на момичетата. Прибрах листа в джоба.

— Благодаря ви. Ще трябва да го дешифрирам.

— И втората ви малка молба?

— Ако може да ми дадете за временно ползване един бинокъл.

— Бинокъл?

— Интересуват ме някои видове птици… — обясних аз.

— Все пак — обади се ван Гелдер многозначително — не забравяйте, майор Шърман, че трябва да си сътрудничим тясно…

— Е?

— Вие не сте особено общителен, ако мога така да се изразя.

— Ще общувам с вас, когато разполагам с нещо, което заслужава да се сподели. Сам знаете, че с тази работа се занимавате повече от година, а аз съм тук от два дена, и то непълни. Затова, както ви казах, трябва да си отида в хотела, да легна и да помисля.