Кукла на верига

— И защо… защо трябваше да казваш сбогом на такъв човек?

— Стори ми се уместно — никога няма да го видя отново. Жив… — Бръкнах в десния си джоб. — Кой би си помислил само? Че ван Гелдер ще подпише собствената си смъртна присъда.

— Моля?

— Негова беше идеята да ми се даде полицейско такси — тъй че моментално да ме разпознават и лесно да проследяват ходовете ми, където и да отида. В колата имаше два чифта белезници — с тях оковах Гудбоди. А ключовете за белезниците… Ето ги.

Освободих се, станах и отидох в предната част на кабината. Луната се намираше зад облак, съвсем вярно, но ван Гелдер беше надценил неговата плътност — действително сиянието на небето беше твърде бледо, ала достатъчно, за да видя ван Гелдер, който бе се отдалечил на около петнайсетина метра, краищата на сакото му и полата на куклата се издуваха от силния вятър, докато лазеше приличен на гигантски паяк през решетъчния скелет на стрелата.

Светещата ми писалка бе едно от малкото неща, които не ми бяха отнети днес. С нейна помощ открих един шалтер и натиснах лоста надолу. Контролното табло светна и аз го проучих бегло. Усетих, че Белинда дойде до мен.

— Какво мислиш да правиш? — Гласът й отново се превърна в шепот.

— Трябва ли да обяснявам?

— Не! Не! Не можеш да направиш това!

Не мисля, че точно си даваше сметка какво възнамерявам да правя, по-скоро по някаква нотка на безвъзвратна решителност в гласа ми недвусмислено бе отгатнала, че каквото и да е действието ми, резултатите от него ще бъдат с неизменим характер. Отново погледнах към ван Гелдер, който вече приближаваше края на стрелата, после се обърнах към Белинда и я хванах за раменете.

— Слушай. Не знаеш ли, че не можем да докажем нищо срещу ван Гелдер? Не знаеш ли, че е погубил хиляди хора и че носи със себе си достатъчно хероин да погуби още хиляда?

— Можеш да обърнеш стрелата! Така ще попадне в кордона.

— Никога няма да успеят да хванат ван Гелдер жив. Знам го много добре, ти също го знаеш, всички го знаем. Още повече той е с автоматична пушка. Колко невинни хора още искаш да умрат, Белинда?

Не отговори нищо, обърна се нататък. Отново погледнах през прозорчето. Ван Гелдер беше достигнал края на стрелата и явно нямаше желание да губи нито секунда време, защото моментално се отпусна надолу, усука ръце и крака около стоманеното въже и се захлъзга по него, кажи-речи, с главоломна бързина, за което имаше сериозна причина — облачната завеса изтъняваше непрекъснато и сиянието в небето все повече и повече се усилваше.

Хвърлих поглед надолу и за пръв път ми се удаде да видя улиците на Амстердам, ала това не бе истинският Амстердам, а някакво градче-играчка с миниатюрни улички, канали и къщи, много прилично на онези умалени копия на железопътни гари и прочие, които човек може да срещне в големите магазини по Коледа.

Погледнах зад себе си. Белинда отново бе седнала на пода, хванала лицето си в ръце — да бъде по-сигурна, че няма да види какво ще се случи. Обърнах се към прозорчето и този път съвсем ясно съзрях ван Гелдер, понеже луната се беше подала иззад облака.

Намираше се някъде по средата и сега силният вятър го улови и взе да го люлее насам-натам, като отклонението с всеки изминат миг се увеличаваше. Посегнах към едно колело и го завъртях вляво.

Въжето почна да се вдига, ван Гелдер заедно с него, изненадата сигурно тутакси бе го приковала към въжето. В следващия момент той осъзна ситуацията и се заплъзга надолу още по-бързо — скоростта му бе поне три пъти по-голяма от тази на вдигащото се въже.

Вече успявах да различа гигантската кука на не повече от дванайсет метра под ван Гелдер. Върнах колелото в изходно положение и ван Гелдер отново се впи неподвижен във въжето. Знаех, че трябва да сторя това, което съм задължен, но исках всичко да свърши колкото се може по-бързо и немъчително. Завъртях колелото надясно, въжето се заспуска с пълна скорост, после рязко върнах колелото в изходно положение. Усетих как целият кран се разтърси от внезапното спиране. Ван Гелдер се откъсна и в същия момент аз затворих очи. Отворих ги, очаквайки да намеря въжето пусто и ван Гелдер изчезнал, но той още бе там, вече невкопчан за въжето — лежеше с лицето надолу, нанизан на гигантската кука, която описваше плавни махове петнайсет метра над къщите на Амстердам. Обърнах се, отидох при Белинда, коленичих и отдръпнах ръцете от лицето й. Погледна ме, очаквах да видя израз на погнуса, ала се излъгах — само тъга и умора, примесени със смущението на загубено малко дете, се четеше на лицето й.

— Всичко свърши, нали? — прошепна тя.

— Свърши.

— И Меги е мъртва.

Замълчах.

— Защо трябваше да бъде Меги, а не аз?

— Не знам, Белинда.

— Меги беше добра, нали?

— Беше добра.

— А аз?

Замълчах.

— Излишно е да ми отговаряш — промълви глухо тя. — Би трябвало да бутна ван Гелдер още по стълбите в склада или да предизвикам катастрофа с колата му, или да го катурна в канала, или да го изритам от стъпалата нагоре по крана, или… Учудено добави: — Та той въобще не си държа пистолета насочен към мен.

— Не е било необходимо, Белинда.

— Ти знаеше ли?

— Да.