Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Разбира се, аз винаги отклонявах тази покана, при което Големия звяр избухваше в смях. (О, между другото, кралят си взе златото обратно и унищожи печатите. За тайната стая пък каза, че това бил гробът на двамата принцове и че така трябвало да си остане.) Кардиналът беше по-сдържан, докато една вечер, по време на хранене, не го забелязах да ме гледа с онези свои черни и лукави очи. Именно тогава старият Том реши да се превърне от мой покровител в мой приятел. На следващия ден той ме изведе на разходка из градините на замъка и ми обясни, че розите винаги достигали пълния си блясък през ранната есен, а ябълките и крушите, чиито клони бяха натежали от плод, обещавали богата реколта. После разговорът се пренесе върху държавните дела и смъртта на папа Адриан VI и аз за първи път в живота си се показах като интригант, не по-лош от останалите. Никой не можеше да ни чуе. Агрипа беше изчезнал нанякъде и така, аз, Роджър Шалот, обикновеният мошеник, станах пръв довереник на Уолси. Два дни по-късно си тръгнах от Уиндзор и се отправих обратно към Лондон. Заварих Бенджамин в Тауър, съсредоточен върху някакъв наръчник по алхимия, който беше намерил в библиотеката. Аз му разказах за приема, който бях получил в Уиндзор; за благодарността и за щедростта на краля. Господарят ми се усмихна и ме прегърна.

— Ами скъпият ми чичо? — попита той.

Аз извадих запечатаното писмо, което носех в джоба на жакета си.

— Какво пише в него, Роджър?

— Не знам, господарю — излъгах аз, — но негово превъзходителство специално ме предупреди да те оставя да го прочетеш сам.

И така, аз излязох от стаята и отидох да се поразходя по моравата в Тауър. Междувременно крепостта като че ли беше изгубила зловещата си атмосфера. Децата се катереха по бойните съоръжения, а войнишките съпруги си бъбреха и пееха над коритата, в които перяха дрехите на семействата си. Рагуза ме подмина, олюлявайки се като лист, подухван от вятъра. Веч и Спърдж се припичаха на една пейка, наслаждавайки се на новопридобитата си власт. Дори грамадните гарвани, които подскачаха наоколо в търсене на нещо за хапване, ми изглеждаха някак по-дружелюбни. И така, аз се взрях в небето, преброих още веднъж до сто и се запътих обратно към стаята, която обитавахме двамата с Бенджамин.

Заварих господаря си широко усмихнат и сърцето ми заликува. Да не би кардиналът да беше последвал съвета ми?

— Добри ли са новините, господарю?

— Можеш да ме поздравиш, Роджър — Бенджамин се изправи на крака. — Скъпият ми чичо иска да оглавя мисията, която ще отпътува за Рим във връзка с избора на нов папа.

— О, господарю! — извиках аз. — Значи отново ще видим Италия и всички чудеса на Рим?!

Лицето на Бенджамин помръкна.

— Съжалявам, Роджър, но скъпият ми чичо ми е писал, че се налага да отида сам. Ти ще трябва да останеш в Англия и да се заемеш с други дела.

Какво да ви кажа, дори старият Бърбидж37 едва ли би се справил по-добре от мен в тази ситуация. И така, аз се отпуснах върху леглото и скрих лицето си в ръце. Бенджамин, разбира се, веднага дойде да седне до мен и ме прегърна през раменете. Аз вдигнах поглед и му позволих да види сълзите, търкалящи се по бузите ми.

— Нима кардиналът не ми вярва? — извиках. — Нима смята, че не съм достатъчно добър, за да бъда негов пратеник?

— Недей да се разстройваш, Роджър! Скъпият ми чичо пише, че може да се лиши от един от нас, но не и от двамата. Освен това някой трябва да се грижи за имението — той ме потупа под брадичката, — а също и за Миранда.

Аз скрих лицето си в ръце — капанът беше щракнал.

Е, както казва Макбет: „Всички наши «вчера» са светели по пътя на глупци към мухъла на гроба.“38 Капеланът ми ме гледа с очакване. Кога съм щял да му разкажа за любимата си първа съпруга Миранда? Как съм могъл да се оженя за изгората на най-добрия си приятел? Е, малкият негодник ще трябва да почака, нали така? О, да, определено ще му се наложи, тъй като това е съвсем друга история. Слънцето клони към залез. Сенките се удължават. Старият Шалот започва да зъзне от студ, но всичко е наред, тъй като в спалнята ми прелестните Фийби и Марго вече са започнали да греят виното.

Бележка на автора

За пореден път трябва да кажа, че историите на Шалот може и да не са чак такива небивалици. В „История на Ричард III“ на Томас Мор например се твърди, че труповете на принцовете от Тауър били погребани под някакво стълбище близо до норманската крепост. В един разказ пък, публикуван от Л. А. дьо Морие през 1680 година и базиран на превод от ръкопис на Делавал, се казва, че кралица Елизабет била споделила с принц Мориц Орански, че в Тауър имало някаква тайна стая, в която се пазели скелетите на синовете на Едуард IV. Тази версия е повторена и в превъзходната книга на Одри Уилямсън „Тайната на принцовете“ (The Mystery of the Princes), публикувана през 1990 година от Алан Сътън.