Ласи

Веднъж се събуди късно през нощта и ги чу да говорят в кухнята. Това не беше обичайното тихо мърморене, което познаваше от миналите дни, този път си разменяха остри думи, зли и гневни, а когато Джо седна в леглото, чу сърдития глас на баща си:

— Казвам ти, обиколих навсякъде и дори на двайсет мили оттук няма никаква възможност…

Много неща не бяха както по-рано. Да, накрая Джо почна да мисли, че нищо, ама нищичко не е както преди. И колкото и да размишляваше, стигаше все до едно и също: Ласи.

Когато Ласи беше при тях, домът им беше уютен, топъл, красив и дружелюбен. Сега, когато я нямаше, всичко се беше объркало. Отговорът изглеждаше прост: ако Ласи се върнеше при тях, животът щеше да бъде същият както по-рано.

Джо размишляваше усилено. Майка му го убеждаваше да забрави Ласи, но това беше невъзможно. Можеше само да се преструва, че я е забравил, можеше да престане да говори за нея. Но дълбоко в него Ласи продължаваше да живее.

Той поддържаше упорито спомена за нея. Седеше на чина си в училище и мечтаеше за своето коли. Може би, казваше си той, може би един ден мечтата ще стане действителност: той ще излезе от училище, а тя ще го чака пред портата. Представяше си я толкова отчетливо, сякаш беше до него. Виждаше златно кафявата козина да блести на слънцето, виждаше умните й очи, наострените уши, вдигнати и издадени напред, за да уловят всеки звук. Защото слухът на кучето е по-развит от зрението му и пръв му подсказва, че господарят му е наблизо. Ласи щеше да размаха опашка, за да го поздрави и да отвори муцуната си за щастливата „усмивка“ на колитата.

После щяха да тръгнат към къщи, да тичат по главната улица, весели и щастливи както по-рано.

Така си мечтаеше Джо. Макар че вече не можеше да говори за кучето си, той не преставаше да мисли за него и да се надява, че някой ден отново ще бъдат заедно.

Ранният северно английски здрач вече се спускаше над хълмовете, когато Джо се върна вкъщи. Когато влезе, майка му и баща му вдигнаха глави.

— Защо се прибираш толкова късно? — попита майката с рязък глас. Джо разбра, че родителите му пак са се карали. Това се случваше все по-често в последно време.

— Трябваше да остана след часовете — отговори Джо.

— Какво си направил, та те оставиха наказан?

— Учителят ми нареди да седна, а аз не го чух.

Майка му се подпря на масата.

— А защо беше станал?

— Погледнах през прозореца.

— Погледнал си през прозореца? Защо е трябвало да гледаш през прозореца?

Джо не отговори. Как да им обясни? По-добре да не казва нищо.

— Не чу ли какво те попита майка ти?

Баща му беше ядосан.

— Добре, тогава отговори: защо по време на урока си станал да погледнеш през прозореца?

— Просто трябваше!

— Това не е отговор. Какво означава: просто трябваше?

Положението беше безнадеждно — баща му, който обичайно показваше разбиране, сега беше по-сърдит от майка му. Джо не можа да удържи думите, които се изплъзнаха от устата му.

— Наистина трябваше да го направя. Беше почти четири часът — времето, когато тя идваше да ме вземе. Чух кучешки лай. Толкова ми заприлича на нея, та си помислих, че е тя. Наистина повярвах, че е дошла. Не знам точно как стана, дори не помислих какво правя, мамо. Наистина. Изправих се и погледнах през прозореца, за да видя тя ли е, или не, и не чух как господин Тимс ми заповяда да си седна. Мислех, че е Ласи, но не беше тя.

Майката на Джо не можа да удържи гнева си.

— Ласи, Ласи, Ласи! — повиши глас тя. — Не желая да чувам повече името й! Никога ли няма да има спокойствие в тази къща?

Даже майка му не го разбираше!

Това беше най-страшното от всичко. Защо поне майка му не разбра?

Изведнъж му дойде много. Усети как кръвта запулсира в слепоочията му. Обърна се и хукна към вратата. Прекоси с два скока градината и се скри в настъпващата нощ. Не спря да тича, докато не стигна блатото.

Не, нещата нямаше да се променят. Никога.

Беше вече съвсем тъмно, когато Джо чу шум от стъпки и гласа на баща си.

— Ти ли си, Джо, момчето ми?

— Да, татко!

Баща му вече не беше разгневен. Изведнъж Джо усети каква утеха се излъчва от близостта на грамадната, силна фигура, която изникна от мрака.

— Разходи ли се, Джо?

— Да, татко — отговори момчето.

Знаеше, че баща му трудно „влиза в разговор“. Сам Караклоу имаше нужда от време, за да намери думите, с които да изрази мисълта си.

Той усети бащината ръка върху рамото си и двамата тръгнаха бавно през блатистата равнина. Дълго не проговориха. Очевидно им беше достатъчно да са заедно. Най-после бащата заговори отново:

— Хубаво е да се поразходи човек, нали, Джо?

— Да, татко.

Бащата кимна и изглежда остана доволен от въпроса си и от отговора на момчето. Закрачи по-бързо и Джо трябваше да прави огромни крачки, за да се пригоди към сигурната, мъжка походка на баща си. Двамата изкачиха безмълвно един хълм, после тръгнаха по сипея и скоро стигнаха до скалите. Тук приседнаха на една каменна плоча. Лунният сърп се издигна между облаците и двамата вече можеха да видят цялото блато, разпростряло се в краката им.