Ласи

Издаде енергично устни напред и, сякаш това решаваше всичко, отиде до камината и свали от перваза й една ваза. Обърна я и я изтърси в ръката си. Шепата й се напълни с медни монети. Без да каже дума, тя ги подаде на мъжа си — не беше нужно да му обяснява за какво ги е предназначила. Сам Караклоу обаче ги гледаше втренчено и не помръдваше.

— Върви, моля те, върви — подкани го тя. — Спестявах ги за черни дни…

— Но нали трябваше…

— Тихо! — прекъсна го строго жената.

Очите й се отместиха към момчето и Джо разбра, че за първи път от един час родителите му са осъзнали присъствието му. Баща му го погледна, после отмести поглед към парите в ръката на майката и накрая погледна кучето. Изведнъж грабна парите, нахлупи шапката си и се втурна навън. Когато се върна, носеше яйца и малка бутилка бренди, все скъпи и редки неща в тяхното домакинство.

Джо седеше и гледаше. Майка му разби яйцата и ги смеси с брендито. Баща му приклекна пред кучето и започна да му дава с лъжичка от сместа. След няколко напразни опита майката изфуча сърдито. Взе лъжичката от ръката на бащата, сложи главата на кучето в скута си, разтвори челюстите и изля малко от течността в устата му. При това масажираше съвсем леко гърлото на животното — отново и отново, докато кучето най-после преглътна.

— А — а-а-х!

Този дълъг, тържествуващ вик излезе от устата на баща му. Огънят в печката позлатяваше косата на майка му, която продължаваше да седи на килима и да подкрепя главата на Ласи, да масажира гърлото й с леки, нежни движения и да я успокоява с меки гърлени звуци.

Джо не помнеше какво се случи по-нататък, остана му само някакво смътно усещане, че са го отнесли в леглото в необичайно късен час.

Когато на сутринта слезе долу, баща му седеше на стола си, майка му отново беше коленичила на килима, огънят пращеше весело. Кучето, увито в няколко одеяла, не помръдваше.

— Тя… мъртва ли е? — попита задавено Джо.

Майка му направи опит да се усмихне.

— Тихо — прошепна тя. — Ласи спи. А аз би трябвало да ви направя закуска, но съм напълно изтощена. Само да можех да изпия чаша силен чай…

Тази сутрин — колкото и невероятно да изглеждаше — баща му стана и приготви закуската. Възвари водата и заля чая, наряза хляб. А майка му седеше в люлеещия се стол и чакаше да й поднесат чай.

Същата вечер, когато Джо се върна от училище, Ласи още лежеше там, където я беше оставил сутринта. Много му се искаше да седне до нея и да я помилва, но знаеше, че болните кучета е най-добре да се оставят на спокойствие. Цяла вечер седя до печката, без да откъсва поглед от Ласи, която лежеше неподвижно и слабото дишане беше единственият знак, че е жива. Не му се лягаше, но майката настоя.

— Не се тревожи, вече нищо не може да й се случи — произнесе укорно тя. — Хайде, лягай си. Спокойно, вече нищо не може да й се случи.

— Сигурна ли си, че ще се оправи, мамо?

— Нали виждаш! Не изглежда по-зле.

— Все пак сигурна ли си, че ще се оправи?

Жената въздъхна нетърпеливо.

— Разбира се, че съм сигурна. А сега си иди в стаята и заспивай.

Джо си легна, изпълнен с доверие към родителите си.

Това беше първият ден, а ето какво се случи след около седмица: Джо се върна от училище и се затича право към камината и Ласи, която все още лежеше там, направи леко движение, което трябваше да бъде приветствено размахване на опашка.

След още няколко дни, докато майката на Джо приготвяше млякото, Ласи се размърда и макар че се олюляваше успя да се изправи на крака. Когато поставиха купата пред муцуната й, тя сведе глава и започна да се храни сама, а хлътналите й хълбоци трепереха.

А накрая дойде и денят, когато Джо за първи път се сети, че неговото куче — въпреки всичко — няма право да остане в дома им. Къщата отново се огласи от протести и караници, отново майка му извика ядосано:

— Никога ли няма да настъпи мир в тази къща?

Дълго, след като Джо си легна, в кухнята се чуваха гласове — ясният глас на майка му ту се извисяваше, ту стихваше до шепот, а гласът на бащата оставаше все същият, равен и упорит:

— Даже ако се съгласи да ни я продаде, откъде ще взема пари да я платя? Откъде ще намеря пари? Знаеш, че няма да съберем толкова.

Бащата на Джо Караклоу беше изградил живота си според прости, ясни принципи. Когато имаше работа, мъжът трябваше да работи с всички сили и да получава съответното възнаграждение. Когато отглеждаше куче, трябваше да го прави колкото се може по-добре. Когато имаше жена и деца, трябваше да се грижи за тях колкото се може по-добре.

Този безработен миньор никога не прибягваше до лъжи, за да се измъкне от някоя неприятна ситуация. Като повечето прости хора той виждаше нещата в черно и бяло. Да се лъже, да се мами и краде — това беше нередно, а и той не умееше да върши такива неща. Основните принципи на живота му никога не се променяха:

— Честният си остава честен — казваше обикновено той.

Беше му станало навик да се изразява така.

— Почтеният си е почтен. — Или: — Измамата си е измама.