Легенда за камъка

— Лъжа и измама, Воле! — извика господарят Ли гневно. — Страната ни е така деградирала, че най-ценните прояви на нейното изкуство се фалшифицират. Неоконфуцианците не могат да се примирят с факта, че носител на такъв огромен талант е именно жена и не се колебаят да се възползват от контрола си върху имперската цензура и издателската дейност. Великодушно дадоха съгласие да издадат стиховете на тази дама, а тя, след като ги видя отпечатани, прочете с удивление, че се приписват на Ян Ван Ли. Това бе действително хитър ход от тяхна страна — по този начин намекнаха, че някой се опитва да подражава на истински мъжки поетичен стил. Като обявиха истинските стихове за фалшиви, лишиха Господарката Ху от самоличност. Тя оттогава се измъчва с наркотици и се опитва да пререже гърлата на неоконфуцианците, но за съжаление те са твърде много. В крайна сметка именно те ще победят. След време тя ще започне да мисли, че действително не съществува, а е чайник или някаква друга подобна вещ, ще я приберат в лудница, а главният неоконфуцианец тихомълком ще обсеби авторството на нейната поезия.

Изпи остатъка от виното си на една глътка и даде знак на Дебелата Фу да му донесе още.

— Изживяваме последните дни на една велика някога цивилизация, момчето ми — рече мрачно. — Всичко е прогнило, но отвън му поставят фалшива позлата, така че да не личи. Не след дълго вятърът ще разруши всичко и след като прахът се слегне ще се види, че там, където някога е съществувала велика империя, е останало само ято прилепи, излитащо от отвора на пещерата си.

Ли Као бе подтиснат, но моето настроение бе приповдигнато. Вече бях уверен, че предчувствията ми са били основателни, но просто не бях съобразил да ги отнеса към друг човек. В този миг чух глас, изпълнен с ужас. Някой си проправяше път през навалицата, повтаряйки все едни и същи неразбираеми думи. Дори Господарят Ли повдигна поглед от чашата си и се вслуша в тях.

— Любопитно — рече той с леко оживление. — Човек не всеки ден има възможността да чуе някой да пее на древен санскритски. Това е Великата молитва на Сутра: „Гяте, гяте, хараг яте, харосогате, бочи, совака.“ Превежда се като „всичко вече е отишло отвъд, и то безвъзвратно. Събудих се, за щастие“. Доказано е, че непрестанното повтаряне на тази молитва действа успокоително, макар и никой да не може да обясни защо.

След това съзрях притежателя на гласа и изпитах разочарование. Бях очаквал да видя някакъв варварин с дивашки поглед, а пред очите ми се изправи най-обикновен будистки монах. Дребничък и блед, изглеждаше уплашен до смърт и погледът му отчаяно блуждаеше. Най-сетне успя да го спре върху Господаря Ли, очите му се втренчиха в него, падна на колене и започна усилено да се кланя. Издаде някакъв звук, подобен на бръмчене.

— Ако прекратите своите опити да пробиете дупка в пода с брадичката си, може би усилията ви да говорите членоразделно ще се увенчаят с по-голям успех — рече Господарят Ли не без известна любезност. — Защо не се изправите и не опитате отново?

Монахът се изправи на крака и продължи да се кланя с насечените движения на бръмбар.

— Нима наистина имам честта да разговарям с великия и могъщ Господар Ли? — изписка той. — С най-първия сред книжниците и търсачите на истина в цял Китай?

Господарят Ли пренебрегна комплиментите и махна скромно с ръка.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото ми име е Као. Имам лек недостатък на характера — представи се той. — А това е моят почитаем бивш клиент, а днес — помощник, Вол Номер Десет. Да не би да имате някакъв проблем?

Монахът се опита да покаже някакво подобие на самоконтрол.

— Уважаеми господине — поклони се той, — аз съм нищожният абат на жалкия манастир в Долината на скръбта. Дали сте чувал за нашата долина?

— Та кой не е чувал? — отвърна Господарят Ли. Аз например не бях чувал.

— Цели векове живяхме в мир, обаче неотдавна един от моите монаси бе убит по ужасяващ и невероятен начин — рече абатът с треперещ глас. — Някой нахълта с взлом в нашата библиотека, а с дърветата и останалите растения се случиха неща, които не са за вярване.

След известно време монахът с усилие произнесе още няколко думи.

— О, Господарю Ли, Смеещият се княз е излязъл от гроба си! — прошепна.

— А, той открай време се заканвал, че ще се върне сред хората, но май не е бързал много-много — отвърна спокойно Господарят Ли. — Та колко време изкара в гроба си този свински отрок от благородно потекло? — попита.

— Седемстотин и петдесет години — прошепна монахът. Господарят Ли си наля още вино.

Князете нямат вкус към точността — отбеляза той. — Кое ви кара да мислите, че този е решил да възобнови игрите си?

— Видяли са го. Дори самият аз го видях да танцува и да се смее на лунна светлина заедно с престъпните си съучастници. Когато открихме тялото на Разногледия брат, от изражението на лицето му стана ясно, че и той преди смъртта си е видял Смеещият се княз. В ръката си бе стиснал ей това нещо, а при огледа на библиотеката установихме, че ръкописът е бил откраднат.