Лий Чайлд

— На връщане едва ли някой от тях ще издържи проверка с дрегер, но иначе се държат прилично. Разпоредих на Пелегрино и Бътлър да обикалят района и да следят за нарушения. Просто за всеки случай.

— Видях ги — кимнах аз.

— Какво стана във Вашингтон?

— Нищо особено. Боя се, че не улучих момента. Понякога се случва и така. Човекът, с когото трябваше да се срещна, умря при нещастен случай. И по тази причина не свърших нищо.

— Така и чух — кимна Деверо. — Франсис Нили редовно ме информираше за развоя на събитията, но това беше преди да настъпи лудницата тук. Между осем и десет сутринта си пил кафе и си преглеждал пресата. Но в рамките на тези два часа се е случило нещо. По моя преценка някъде около девет. Може би имейл или нещо подобно. Което е накарало някой да стигне до някакви заключения, защото час по-късно нещата се промениха. Базата възобнови нормалната си дейност.

— Съгласен съм с теб — кимнах аз. — Мисля, че става въпрос за нова информация, пусната тази сутрин. Нещо по-конкретно, а може би и окончателно.

— Знаеш ли какво е то?

— Между другото благодаря ти за проявената загриженост. Наистина ме трогна.

— Нили беше загрижена не по-малко от мен — отвърна тя. — Не иМ трябваше много, когато иМ обясних какво си намислил.

— В крайна сметка всичко приключи добре — рекох. — При влизането ми в Пентагона възникна известно напрежение, защото се наложи да изчакам известно време. Използвах входа откъм гробищата, зад Хендерсън Хол. Сещаш ли се?

— Естествено. Стотици път съм минавала оттам. Има един страхотен военен магазин, в който човек се чувства като на Пето Авеню.

— Там говорих с един човек. За теб и генерал Джеймс Дайър. Човекът твърди, че Дайър те е познавал.

— Дайър? — вдигна вежди тя. — Чувала съм за него, но не го познавам. Важна клечка. Ако той е знаел за мен, може би трябва да съм поласкана. А кой е човекът, с когото си говорил?

— Пол Евърс.

— Пол? Сигурно се шегуваш! С него съм работила в продължение на няколко години. Веднъж дори ме покани на среща и аз приех. Което беше грешка, разбира се. Странно, че си попаднал точно на него. Светът наистина е малък.

— Защо е било грешка? На мен ми се стори свестен.

— Наистина беше такъв. Добро момче. Но нещата не се получиха.

— И го заряза, така ли?

— Горе-долу. По-скоро беше взаимно. И двамата съзнавахме, че нямаме шанс. Въпросът беше кой пръв ще го каже гласно. Но както и да е. Той изобщо не се разстрои.

— Кога беше това?

Тя се замисли за момент.

— Преди пет години, но сякаш беше вчера. Времето лети бързо, нали?

— Той спомена за жена на име Алис Баутън. Гаджето му след теб.

— Май не я познавам — колебливо отвърна Деверо. — Не си спомням името иМ. Щастлив ли ти се видя Пол?

— Спомена и за някакъв проблем с автомобил — добавих.

— Жени и коли — усмихна се тя. — Вечната тема на мъжете.

— Отварянето на Келам със сигурност ще прехвърли проблемите извън оградата, тоест към теб — рекох. — Няма как да бъде другояче. От днес нататък ги прехвърлят на щатските власти на Мисисипи. Това е политическо решение. Казано иначе, извършителят не е от нашите, а от вашите. Мислила ли си по този въпрос?

— Според мен армията трябва да сподели информацията, с която разполага. След като е добра за тях, значи ще бъде добра и за мен.

— Армията гледа напред и няма намерение да споделя каквото и да било.

Тя замълча за момент.

— Мънро спомена, че е получил нови заповеди. Предполагам, че и ти имаш такива.

— Така е — кимнах аз. — Върнах се, за да довърша едно-две неща. И това е всичко.

— След което също ще продължиш напред, нали? Към поредната задача. Точно това си мислех в момента. А от утре аз ще започна да мисля за Джанис Чапман.

— Също и за Розмари Макклачи и Шона Линдзи.

— О, да. Не бива да забравяме и Брус Линдзи и майка му. Ще направя всичко възможно за тях.

Замълчах.

— Уморен ли си? — попита тя.

— Не много — отвърнах.

— Трябва да помогна на Бътлър и Пелегрино. Дежурят от разсъмване. Освен това искам да съм на пътя, докато всички тези момчета не се приберат в базата. Накрая остават най-шумните и най-пияните.

— Ще се върнеш ли преди полунощ?

— Вероятно не — поклати глава тя. — Тази нощ ще минем без влакове.

Нямаше какво да отговоря. Тя отново се усмихна, този път малко тъжно. После стана и напусна заведението.

Пет минути по-късно сервитьорката най-после ми отдели малко време и аз си поръчах кафе. И пай след кратко колебание. Направи ми впечатление, че в обслужването иМ имаше известна разлика. Беше малко по-официална. Тя работеше в близост до военна база и беше наясно какво означават черните дъбови листа на яката ми. Попитах я как е минал денят, на което тя отговори: «Добре, благодаря.»

— Без проблеми?

— Никакви.

— Включително и от онзи човек в дъното? Майорът? Чувал съм, че е доста сприхав.

Тя се обърна да погледне Мънро и поклати глава.

— Не, държи се като истински джентълмен.

— Ще го поканиш ли на моята маса? Донеси му и един пай.