Лий Чайлд

— Срещахме се известно време, после скъсахме.

— Беше ли бременна?

— Не знам. Никога не ми е споменавала подобно нещо.

— Искаше ли да се ожените?

— Стига, майоре. Отлично знаеш, че всички те мечтаят да се омъжат за някой от нас.

— Каква беше по характер?

— Несигурна. Понякога наистина ме вбесяваше.

— Как се почувства, когато разбра, че е убита?

— Зле. Такива неща не бива да се случват.

— А сега ми разкажи за Шона Линдзи.

В този момент обаче сенаторът реши, че са изтърпели достатъчно унижения. Обърна се към мен, спомни си, че не трябва да мърда, и се завъртя обратно. Заприлича ми на тъпа стара кобила, докоснала с нос оградата, по която тече електрически ток. Дишаше тежко. Очите му гледаха право напред. Синът му не помръдна. Което означаваше, че са готови да поемат още малко унижения. Най-вече заради деветмилиметровото парче олово. По-малко от.38 и много по-голямо от.25. Това бяха физическите параметри на готовността им да търпят още унижения.

Старецът най-после успя да успокои дишането си.

— Този въпрос е изяснен — рече той. — Имам предвид не само Линдзи, но и другото момиче.

— Капитане, кажи нещо за мъртвите жени в Косово — спокойно рекох аз.

— Няма никакви мъртви жени в Косово! — гневно отсече сенаторът.

— Не думай! — изненадах се аз. — Да не би там да живеят вечно?

— Ясно е, че не живеят вечно.

— Всички ли умират в съня си?

— Става въпрос за жени, които живеят в Косово. И каквото се е случило, то се е случило в Косово. Следователно си е тяхна работа. И тук нещата са си тяхна работа. Имам предвид местните. Извършителят е идентифициран като местен човек. Армията няма нищо общо. Именно това беше повод за тържеството тази вечер. Вие също би трябвало да присъствате. Успехът е на всички. Колкото повече хора осъзнаят това, толкова по-добре.

— На колко години си, капитане? — попитах.

— На двайсет и осем.

— Сенаторе, как бихте се почувствали, ако на трийсет и три синът ви все още е капитан?

— Зле — отвърна възрастният мъж. — Много зле.

— Защо?

— Защото би било провал. Никой не остава с един и същ чин в продължение на пет години. Освен ако не е пълен идиот.

— Това е била тяхната първа грешка — рекох.

— Моля?

— Вече ме чухте.

— Какво значи «тяхната»? Кои са те?

— Вие имате ли дядо?

— Имах. Преди много години.

— Аз също. Той беше моят любим дядо. Не само на мен, разбира се. Бяхме десетина хлапета. От четири отделни семейства. Добре знаех това, но въпреки това се учудвах, че моят дядо има толкова много внуци.

— Какви ги дрънкате, по дяволите?

— В отдела за връзки със Сената е същата работа. Ние сме едно, важните клечки във Вашингтон друго, а вие — трето. Вие сте като дядото. С допълнението, че сте дядо и на Корпуса на морската пехота. Те обаче също си имат отдел за връзки със Сената. Вероятно далеч по-добър от нашия. Вероятно готов да направи необходимото. Но служителите в него са допуснали много грешки.

— Четох рапорта. Няма никакви грешки.

— Пет години с един и същ чин? Деверо не е от хората, които биха допуснали подобно нещо. Освен ако не е пълен идиот, както се изразихте вие. Но тя не е идиот. Предполагам, че преди пет години е била младши офицер трети ранг, а след това е била повишена още два пъти. Но момчетата от вашия корпус вписват «младши офицер първи ранг» в досие, което уж е отпреди пет години. Използват стара снимка, но не и стария чин. Което е грешка. Явно са били под напрежение.

— Какво напрежение?

— Джанис Чапман е била бяла. Което е означавало, че най-сетне обществото ще обърне внимание. Щели са да я свържат с вас. Не сте разполагали с време за губене.

— За какво говорите?

— За напрежението. В него е проблемът. Залавяте се здравата за работа. Мотаете ни с достъпа, за да спечелите време. И най-накрая се справяте. Това става в неделя следобед. Досието най-сетне е попълнено. Новината пристига, докато хеликоптерът още е във въздуха. По тази причина се връща празен. Но вие изчаквате до вторник, когато новината става обществено достояние. Аз си въобразявах, че имам съвсем точно обяснение за това — в неделя бях тук, но във вторник ме нямаше. Но не това е била причината. Двата дни са ви били нужни, за да направите новината стара. Това е била причината. Искали сте да я понамачкате и поиздраскате, преди да я пуснете в обръщение.

— Нима твърдите, че това досие е фалшификат?

— Знам, че сте шокиран. Може би сте знаели това от девет месеца, от шест месеца или дори само от седмица. Но сега го знаем всички.

— Какво знаем? — обади се Рийд Райли.

Обърнах се към него. Той също гледаше право напред, но беше наясно, че говоря на него.

— Може би Розмари Макклачи е била несигурна, защото е имала само хубостта си. Може би е проявила ревност и това те е подсетило да пуснеш в обръщение версията за отмъстителната жена. Освен това е била и бременна. Ти вече си проверил досието на местния шериф — точно както би постъпил всеки амбициозен ротен командир. Но за теб това е било много по-лесно, защото имаш съответните връзки, знаеш за изоставената къща, а на всичкото отгоре си болен мозък. Закарваш там бременната Розмари Макклачи и я накълцваш.

Тишина.