Лицето над водата

Пак този Свети Дух. Всеки път, когато чуваше това странно име, Лолър се чудеше какво ли представлява това неразбираемо понятие? Разтърси глава. Беше прекалено уморен да занимава ума си с подобни неща.

Кинверсон отнесе тялото до перилата и го подпря върху тях. След това с едно леко движение го прекатури и трупът падна сред вълните.

В същия миг от дълбините се появиха странни същества — петима гмурци, но с черни, покрити с козина тела. Тънки мустачки бяха залепнали върху мокрите им муцуни. Внимателно, почти нежно те наобиколиха трупа на Мартело, повдигнаха го на ръце и се заеха да размотават платното. След като го разсъблякоха — все така нежно и внимателно, — се събраха около него и започнаха да се хранят.

Действията им бяха спокойни, лишени от припряност. Гледка колкото ужасяваща, толкова и красива. Водата около тях се озари от призрачно сияние. Сякаш разгарящ се пламък поглъщаше тялото на поета. Гмурците работеха с прецизността на анатоми. Отделяха тъканите слой по слой, очистваха сухожилията и връзките, мускулите и нервите. След това продължиха навътре. Сцена, която въздействаше дълбоко на човешкото съзнание, дори върху Лолър, познаващ добре тайните на човешкото тяло — тези морски създания работеха толкова чисто, без да бързат, почти изпълнени с благоговение, та не можеше да откъснеш поглед от тях, нито да останеш сляп за красотата на тази зловеща картина. Стъпка по стъпка те обелваха трупа на Мартело, докато накрая не останаха само белезникавите кости на скелета. Едва тогава гмурците вдигнаха глави към наблюдателите от кораба, сякаш очакваха аплодисменти. В погледите им се четеше недвусмислена интелигентност. Лолър видя, че кимат, жест, който вероятно представляваше поздрав, след което се потопиха също тъй безшумно, както бяха изплували. Оглозганият скелет на Мартело вече бе потънал в незнайните дълбини, където други организми навярно щяха да изсмучат от него калция и полезните минерали. От доскоро пълния с енергия млад мъж бяха останали само няколко страници, плаващи на повърхността. Не след дълго и те се изгубиха.

По-късно, в каютата, Лолър провери запасите си от розова тинктура. Имаше за не повече от два дни. Наля половината в една манерка с вода и я изпи на един дъх.

„Да става каквото ще“, рече си.

След това гаврътна и другата половина.

6

Симптомите на абстиненция се появиха на по-следващия ден, малко след пладне — студена пот, треперене, гадене. Лолър бе готов за тях, или поне така смяташе. Но те скоро се влошиха, много повече, отколкото бе очаквал, и той започна да се съмнява дали ще преживее това изпитание. Пулсиращи болезнени вълни обливаха тялото му. Струваше му се, че мозъкът му се подува и нараства, опира в твърдата черепна кутия.

На няколко пъти посяга машинално към манерката, но тя бе празна. Не му оставаше друго освен да се въргаля на койката и да стене.

Съндайра дойде да го навести следобеда.

— Какво има? Заради случката от онзи ден ли е това?

— За Мартело? Не.

— Болен ли си?

Той показа празната манерка.

След миг тя разбра.

— Вал, мога ли да направя нещо за теб?

— Просто ме прегърни.

Тя обгърна главата му с ръце и я притисна към гърдите си. Лолър започна да се тресе. По някое време се успокои, но все още се чувстваше ужасно зле.

— Изглеждаш малко по-добре — каза тя.

— Съвсем малко. Не си тръгвай.

— Тук съм. Искаш ли вода?

— Да. Не. Само остани, моля те. — Той се сгуши в нея. Усещаше, че треската му се засилва, отпуска го и отново се връща с внезапна и опустошителна бързина. Невинната розова тинктура се бе оказала много по-силна, отколкото бе предполагал, също както и зависимостта му към нея. И все пак в края на краищата болката започна да отслабва и през следващите часове имаше моменти, в които се чувстваше почти здрав. Стори му се странно, но пък, от друга страна, това му вдъхваше надежда. Дори изпита гордост, че ще излезе победител.

— Знаеше ли, че ще е така? — попита тя.

— Да. Е, предполагах. Но не чак толкова зле.

— Как се чувстваш сега?

— Ту по-добре, ту по-зле.

Зад вратата се чуха гласове.

— Как е той? — попита Делагард.

— Безпокои се за теб — прошепна му Съндайра.

— Само защото съм му нужен.

— Казах му, че си болен.

— Без подробностите?

— Без подробностите.

През нощта обаче състоянието му се влоши и по някое време Лолър взе да си мисли, че ще полудее. Но после, след полунощ, отново настъпи един от онези светли периоди на бързо възстановяване, сякаш нещо се бе пресегнало отдалече към ума му и бе премахнало мъчителната зависимост към тинктурата. Призори апетитът му се върна и когато се изправи — за първи път, откакто треската го бе повалила в койката, — вече можеше да се задържи на крака.

— Изглеждаш съвсем добре — увери го Съндайра. — Как си?

— Горе-долу. Сигурно ще има още кризи. Това нещо няма да ме остави без борба.

Но следващата криза бе много по-слаба. Лолър не знаеше на какво се дължи промяната. Бе очаквал мъките му да продължат четири, дори пет дни, с постепенно, мъчително бавно отслабване, докато организмът му бавно надмогва абстиненцията. А сега бе едва вторият ден.