Лицето над водата

Цялата конструкция бе дело на хрилестите — тръбите, помпите, турбините и клапите, кондензаторите и декомпресионната камера — и всичко това бе изработено от различни видове органична пластмаса, произвеждана от водорасли и други морски растения. Почти не бяха използвали метали, в което нямаше нищо странно, като се имаше предвид колко трудно се добиваха на Хидрос. Всичко това говореше за невероятна изобретателност, още повече че хрилестите не притежаваха кой знае какви технически умения, необходими за развитието на всяка разумна галактическа раса. Някой изключителен гений сред тях трябва да бе родил тази идея. Гений или не, говореше се, че конструкцията им коствала огромни усилия, а все още не бяха произвели и един ват електроенергия. Немалко от хората изразяваха открито съмнение, че това ще стане някога. Навярно щеше да е много по-лесно за хрилестите, помисли си Лолър, ако бяха позволили на Дан Хендърс или на някой от останалите хора с инженерни познания да участват в конструирането. Но разбира се, хрилестите нямаха обичая да търсят съвети от нежеланите чуждоземци, с които доста неохотно деляха своя остров, дори когато можеха да извлекат полза от това. Бяха направили само едно изключение, когато епидемията от перковиден метил заплашваше да умори всички техни младоци — тогава бащата на Лолър им се бе притекъл на помощ със създадената от него ваксина. Но това бе преди много години и малкото добронамереност към хората, вдъхната от доктор Лолър-баща, отдавна се бе изчерпала.

Фактът, че електростанцията все още не бе задействана, бе първият сериозен удар върху плана, изготвен от Лолър през тази нощ.

Какво да прави сега? Да отиде да поговори с тях въпреки всичко? Да произнесе подготвената реч, да им се подмаже с благородна риторика, да се опита да осъществи замисъла си въпреки неблагоприятното стечение на обстоятелствата?

„От името на цялата човешка колония на остров Сорве, аз, който, както добре знаете, съм син на покойния и обичан доктор Бърнат Лолър, оказал ви неоценима помощ по време на епидемията от перковиден метил, искам да ви поздравя за това невероятно постижение, доказателство за вашата изобретателност…

И въпреки че до осъществяването на този мечтан проект остава известно време, броени дни, предполагам, бих искал, от името на цялата човешка общност на остров Сорве, да изразя нашата безмерна радост за перспективите, които виждаме да се разгръщат пред нас, и за възможността животът на острова да се промени към по-добро, след като най-сетне успеете…

В този радостен миг за нашата общност, когато сме на прага на ново историческо постижение…“

Достатъчно, рече си. След това се спусна право надолу, към електростанцията.

Докато се приближаваше, се постара да издава колкото се може повече звуци — покашляше, пляскаше с ръце и тихо си подсвиркваше. Хрилестите не обичаха, когато хората се появяваха неочаквано.

Беше на петдесетина метра от постройката, когато забеляза двама хрилести да вървят срещу него.

В тъмнината изглеждаха като исполини. Извисяваха се над него, безформени в мрака, малките им жълти очички сияеха ярко като прожектори върху миниатюрните им глави.

Лолър направи знака за поздрав: повтори го няколко пъти, за да подчертае приятелските си намерения.

Единият от хрилестите отвърна с протяжно вруум, което не звучеше никак дружелюбно.

Хрилестите бяха изправени двукраки същества, достигащи на височина два и половина метра, с тела, покрити с гъста сивкавочерна козина, която на места висеше на едри кичури. Главите им бяха съвсем малки, миниатюрни куполовидни издатини върху огромните им рамене, от които телата им се разширяваха надолу почти до земята и им придаваха масивен и тромав вид. Според общоприетото сред хората мнение мозъкът на хрилестите бе разположен в огромната гръдна клетка, заедно със сърцето и белите дробове. И наистина, в тези малки глави едва ли имаше място за него.

Навярно хрилестите някога са били морски обитатели. Личеше си не само по грациозните им движения на суша, но и по лекотата, с която плуваха. Прекарваха повече време във вода, отколкото на суша. Веднъж пред очите на Лолър един хрилест преплува от единия край на залива до другия, без да се подаде над водата нито веднъж — усилие, което му отне близо двайсет минути. Късите им яки крака несъмнено бяха адаптирани от плавници. Ръцете им също имаха перковидна форма — мускулести месести крайници, които държаха прилепнали до тялото. Имаха по три пръста на всяка ръка и срещулежащ палец — също широки, те лесно оформяха удобна за загребване купа. Преди милиони години техните предци бяха напуснали морето в някакъв трудно обясним и изумителен акт на самоопределение, бяха изплели островните си домове от сътворени от морето материали и ги бяха защитили с високи стени от мощните приливни вълни, които обикаляха планетата. Но и до ден-днешен си оставаха същества от океана.

Лолър се приближи още малко до двамата хрилести и им сигнализира:

„Аз съм Лолър докторът“.