Любовникът на девицата

— Нещо ужасно нескромно — обеща й той. — Ще бъдете във възторзи. Но трябва да го покажете на майка си, за да сте сигурна, че ще одобри. Служителите, отговарящи за гардероба на кралицата, са го приготвили за вас. Доста е неприлично.

— Не трябва ли да дойда и да ви го покажа? — попита го тя предизвикателно. — Мога да дойда в покоите ви преди вечеря.

Робърт хвърли поглед наоколо. Кралицата беше дошла от градината и стоеше в една прозоречна ниша, отделена от останалите, разговаряйки поверително с Уилям Сесил. Младият мъж, избран за съпруг на Летиша, се беше облегнал на стената, със скръстени ръце, с изключително намръщено лице. Робърт прецени, че трябва да приключи този очарователен разговор.

— Съвсем определено няма да идвате в покоите ми — каза той. — Ще се опитате да се държите като дама. Можете да проявите известна любезност към горкия млад Деверьо, нещастния ви годеник, докато отида да поговоря с любимата ни господарка.

— Тоест с вашата любима — каза тя дръзко.

Робърт се поколеба и я погледна сериозно.

— Не превишавайте правата си, мистрес Нолис — каза той тихо. — Вие сте пленителна, разбира се, и баща ви е влиятелен човек, а майка ви — любимка на кралицата, но дори те не могат да ви спасят, ако се открие, че разпространявате скандални клюки.

Тя се поколеба, с напиращ на езика й дързък отговор, но после, пред строгия му поглед и твърдото му изражение, тъмните й очи се сведоха към носовете на ботушите му.

— Съжалявам, сър Робърт, само се шегувах.

— Много добре — каза той и се отдръпна от нея, обзет от нелепото чувство, че макар тя да беше сгрешила, и да се бе извинила, той се беше държал като надут досадник.

Елизабет, в прозоречната ниша, разговаряше приглушено със Сесил и беше толкова погълната от този разговор, че не се оглеждаше из стаята в търсене на Робърт.

— И той замина безпрепятствено?

— Замина, а с него — и вашето съгласие.

— Но нищо писмено.

— Ваша светлост, не можете и да помислите да се отречете от думата си. Казахте, че ако той се опита да завладее шотландския трон и успее, ще се омъжите за него.

— Знам, че го направих — каза тя хладно. — Но ако той загине при този опит, не искам писмо в такъв смисъл да бъде намерено у него.

„Е“, помисли си Сесил, „моята мечта, че тя ще бъде така запленена от него, като е такъв хубавец, може да бъде забравена, щом може да си го представи как умира в защита на нейната кауза, и всичко, което я тревожи, е че той ще носи уличаващи книжа“…

— Нямаше нищо писмено, но вие дадохте думата си, той даде своята, а аз дадох моята — напомни й Сесил. — Обещали сте му да се омъжите за него, ако той отвоюва Шотландия от французите.

— О, да — каза тя, като отвори тъмните си очи много широко. — Да, наистина.

Тя се канеше да се отдръпне от него, но той не отстъпваше.

— Има още нещо, Ваша светлост.

Тя се поколеба.

— Да?

— Имам сведения, че е възможно да посегнат на живота ви.

Тя веднага застана нащрек. Видя как лицето й се изопна от страх.

— Нов заговор? Още един?

— Боя се, че е така.

— Хората на папата?

— Този път не.

Тя треперливо си пое дъх.

— Още колко хора ще тръгнат срещу мен? Това е по-лошо, отколкото беше за Мери, а нея я мразеха всички.

Той не можеше да каже нищо: беше вярно. Мери беше мразена, но никой монарх не беше получавал повече заплахи от сегашната кралица. Цялата мощ на Елизабет се криеше в нейната личност, и твърде много хора смятаха, че ако тя умре, в страната ще се възстановят предишните порядки.

Тя се обърна отново към него:

— Във всеки случай, вие сте заловили мъжете, които са го планирали?

— Имам само доносник. Надявам се, че той ще ми съобщи за по-нататъшното развитие. Но донасям това до вниманието ви на този етап, защото не само вие бяхте заплашена от този заговор.

Тя се обърна, обзета от любопитство:

— Кой друг?

— Сър Робърт Дъдли.

Лицето й пребледня.

— Спирит, не!

„Мили боже, толкова много ли го обича?“, възкликна мислено Сесил. „Приема една заплаха срещу себе си като повод за известна тревога, но когато назовавам него като жертва, по всичко личи, че изпада в смъртен ужас“…

— Всъщност, да. Съжалявам.

Очите на Елизабет бяха широко отворени:

— Спирит, кой би му сторил зло?

Сесил почти чуваше как мислите му се наместват с щракане, докато в ума му се оформяше стратегия:

— Мога ли да ви кажа нещо?

— Елате с мен — каза тя бързо, и сложи длан върху ръката му. — Отведете ме от всички тях.

През кадифето на прорязания си ръкав той почувства топлината на дланта й. „Поти се от страх за него“, помисли си. „Това стигна по-далече, отколкото си мислех, стигна до самото безумие на забранената любов“…

Потупа ръката й, като се опитваше да се овладее и да скрие мислите, които бушуваха като вихър в главата му. Придворните се разделиха пред Сесил и кралицата, той зърна Франсис Нолис със съпругата си, докато дъщеря му скромно разговаряше с младия Уолтър Деверьо, Мери Сидни, братята Бейкън, които разговаряха с чичото на кралицата, херцог Норфолк, няколко мъже от свитата на испанския посланик, дузина зяпачи, двама търговци от Лондон с техните поръчители — нищо извън обичайното, нито едно непознато лице, никаква опасност тук.