Любовникът на девицата

— Сесил ме напусна — каза тя съкрушено. — Не мога да се справя без него.

— Разбира се, знаех, че си е отишъл, но защо? — попита Робърт, макар да беше получил подробен доклад от Томас Блаунт в деня, когато Сесил си отиде.

— Каза, че не желае да остане с мен, освен ако не обявим война на французите, а аз не смея, Робърт, наистина не смея, и въпреки това… как мога да управлявам без Сесил до мен?

— Мили боже, мислех, че той никога няма да те напусне. Мислех, че вие с него сте си дали клетва.

Устните на Елизабет трепереха.

— Мислех си, че никога няма да го направи — каза тя. — Бих му поверила живота си. Но той казва, че не може да ми служи, ако не желая да го послушам, и, Робърт… твърде много се страхувам.

Последните думи бяха изречени едва доловимо: тя хвърли поглед из стаята, сякаш страхът й беше изключително позорна тайна, която можеше да довери единствено на него.

„А, не става дума само за войната“, помисли си той. „Сесил й е като баща. Той е съветникът, на когото тя се доверява от години. А Сесил има възгледи за тази страна, каквито няма никой друг. Той наистина възприема англичаните като самостоятелна и пълноправна нация, не като пъстра сбирщина от воюващи фамилии, както гледаше на тях баща ми… а също и аз. Обичта на Сесил към Англия, самата му вяра в Англия, е по-важен възглед от моето или нейното виждане. Той я поддържа уверена и спокойна, той поддържа вярата й, дори и ако тя не е нищо повече от една мечта…“

— Сега съм тук — каза той, сякаш присъствието му щеше да бъде достатъчно да я утеши. — Ще се разходим заедно след вечеря, и ще решим какво трябва да се направи. Не си сама, любов моя. Аз съм тук, за да ти помогна.

Тя се приведе по-близо.

— Не мога да го направя сама — прошепна му. — Твърде много е. Не мога да реша, твърде много се страхувам. Не знам какво да реша. А сега изобщо не те виждам. Изоставих те заради Шотландия, а сега тя ми струва и Сесил.

— Знам — каза Робърт. — Но сега отново ще бъда до теб, ще остана твой приятел. Никой не може да ни вини. Ерцхерцогът се оттегли по собствен избор, а Аран е победен, негоден за нищо. Никой не може да каже, че заставам между теб и един добър брак. И ще ти върна Сесил. Той ще ни посъветва и ще вземем решение. Не е нужно сама да бъдеш съдник, любов моя, моя най-скъпа любима. Сега ще бъда с теб. Ще остана с теб.

— Това не може да промени нещата за нас — тя се поколеба. — Никога повече не мога да бъда твоя любовница. Ще трябва да се омъжа за някого. Ако не тази година, то догодина.

— Просто ми позволи да бъда дотогава до теб — каза той простичко. — Никой от двама ни не може да понася живота си, когато сме разделени.

Тази вечер на вечеря кралицата се смя на шута си за първи път от много седмици, а сър Робърт отново седеше до нея и й наливаше вино.

— Това влажно време е проникнало в самите греди на покрива — отбеляза той, когато слугите отнесоха основните ястия и пудингите от масата и донесоха сладкишите и захаросаните плодове. — Стаята ми е толкова влажна, че можете да видите парата, вдигаща се от чаршафите ми, когато Тамуорт ги сгъва сутрин пред огъня.

— Кажете да сменят покоите ви — каза тя небрежно. — Кажете на главния иконом да ви настани отново в старите ви покои до моите.

Той чакаше. Знаеше, че начинът да постигне напредък с Елизабет бе да не я притиска. Реши, че няма да предприема нищо и ще чака.

В полунощ вратата между двете стаи се отвори с плъзване, и тя влезе тихо. Носеше тъмносиня роба върху бялата си долна риза, червените й коси бяха разресани с четка и блестяха, стелещи се по раменете й.

— Моят Робърт!

Върху масата пред огъня беше подредена вечеря за двама, огънят беше запален, леглото беше оправено за лягане, вратата беше заключена, а Тамуорт, камериерът на сър Робърт, стоеше на стража отвън.

— Любов моя — каза Робърт и я взе в обятията си.

Тя се сгуши плътно в него.

— Не мога да живея без теб — каза тя. — Трябва да пазим това в тайна, най-дълбока тайна. Но не мога да бъда кралица без теб, Робърт.

— Знам — каза той. — Не мога да живея без теб.

Тя вдигна поглед към него.

— Какво ще правим?

Той сви рамене, усмивката му беше почти печална:

— Мисля, че вече стигнахме твърде далеч, за да имаме избор. Ще трябва да се оженим, Елизабет.

Тя хвърли поглед към прозореца, където един от капаците стоеше отворен.

— Затвори капаците — каза кралицата, във внезапен пристъп на суеверен страх. — Не искам дори луната да ни види.

В старата си спалня в Станфийлд Хол, Ейми се събуди стреснато и откри, че завивките се бяха смъкнали от нея и се бе вледенила от студ. Посегна надолу към краката си, сграбчи ленените чаршафи и вълнените одеяла и ги придърпа към треперещите си рамене. Беше оставила един от капаците на прозорците отворен и луната — голяма, ясна луна, с цвят на сметана — хвърляше пътека от светлина върху възглавницата й. Тя легна и се загледа навън през прозореца към луната.