Любовникът на девицата

— Както желаете, ваша светлост.

— Ще кажете на всички, съвсем високо и ясно, че потегляте веднага със съобщение за сър Уилям Сесил, и че той трябва да го получи вдругиден, тъй като сега можете да доставяте писма до Единбург в рамките на три дни.

Той кимна — беше на служба при Сесил от твърде отдавна, за да се изненадва от каквото и да е двуличие.

— Да напусна ли Лондон, сякаш заминавам веднага, и да се укрия по пътя?

— Точно така.

— В кой ден искате да го получи?

Кралицата се замисли за миг.

— Какво е днес? Трети? Сложете го в ръцете му на девети юли.

Слугата пъхна писмото в жакета си и се поклони.

— Да кажа ли на господаря си, че се е забавило?

— Можете да го направите. Дотогава няма да има значение. Не искам това писмо да отвлича вниманието му. Надявам се, че дотогава работата му ще бъде завършена.

„Единбург

4 юли 1560

До кралицата,

Кралицата регентка е мъртва, но обсадените все още се държат, макар че вече са изгубили бойния си дух.

Открих как да изложа с думи условията ни по начин, който те могат да приемат: текстът гласи, че френският крал и кралица дарява свободата на шотландците, в резултат от Вашето застъпничество като посестрима кралица, и ще изтеглят войските си. Следователно ние спечелихме всичко, което искахме, в най-последния момент и чрез милостивото застъпничество на Бог.

Това ще бъде най-великата победа на Вашето царуване и основата на мира и силата на обединените кралства на този остров. Това решение разваля Стария Съюз между Франция и Шотландия завинаги. То Ви сочи като Закрилница на протестантството. Аз съм толкова облекчен и щастлив, колкото не съм бил никога през живота си

Бог да благослови Вас и рода Ви, защото без него нито мирът, нито войната биха донесли полза задълго.

Уилям Сесил, подписано на днешна дата, четвърти юли, в Единбургската крепост, 1560 г.“

След като бе предотвратил войната, бе прекратил съюза на французите с шотландците, и беше представил Елизабет като най-новия и най-дързък участник в играта за власт, Сесил се разхождаше в прохладата на вечерта из малката градина на Единбургската крепост и се възхищаваше на засадените малки лаврови дръвчета и сложните фигури, образувани от оцветените камъни.

Слугата му, изкачил стълбите, се поколеба на най-горното стъпало, като се опитваше да види господаря си в здрача. Сесил вдигна ръка и мъжът тръгна към него.

— Писмо от нейно величество.

Сесил кимна и го взе, но не го отвори веднага. Тя знаеше, че той е близо до сключването на споразумение: в това писмо сигурно му изказваше благодарност за услугите му, обещавайки му своята обич и неговата награда. Тя знаеше по-добре от всеки друг, че Англия бе на ръба на катастрофата с тази война в Шотландия. Тя знаеше, както никой друг, че никой освен Сесил не можеше да извоюва мира за тях.

Сесил седна на градинската пейка и вдигна поглед към солидните сиви стени на крепостта, към реещите се прилепи, към изгряващите ранни звезди, и изпита задоволство. После отвори писмото от кралицата.

За миг остана да седи съвсем неподвижно, докато четеше писмото, а после продължи да го препрочита отново и отново. „Тя е полудяла“, беше първата му мисъл. „Полудяла е от тревогата и смута на тази война, а сега е станала толкова алчна, колкото беше изплашена преди. Мили боже, как може човек да открие някакъв смисъл в живота си, когато работи за жена, която може да сменя две напълно противоположни настроения за секунда, а да не говорим пък — за един ден“.

„Мили боже, как може човек да сключи траен мир, почтен мир, когато монархът може изведнъж да поиска допълнително споразумение, след като договорът е подписан? Връщането на Кале? Гербът? А сега — и парично обезщетение? Защо да не поиска и звездите в небето? Защо не поиска луната?“

„И какво е това в края на писмото? Да прекратим преговорите, ако тези цели не могат да бъдат постигнати? Какво, в името Божие, да направим? Да тръгнем на война с една изнемощяла армия, когато настъпват летните горещини? Да изчакаме французите да повикат отново на бойни позиции войските си, които в този момент се готвят да се оттеглят?“